Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Хосе-Аркадио Втори беше сред множеството, което се събра на гарата още от петък заранта. Участвувал бе в заседание на профсъюзните ръководители и беше натоварен заедно с полковник Гавилан да се размесят с тълпата, за да я насочват според обстоятелствата. Не се чувствуваше добре и замесваше някакво селитрено тесто на небцето, откак забеляза, че войската е поставила картечни гнезда около площадчето и че обиколеното с телени заграждения градче на банановото дружество е пазено от артилерийски единици. Към дванайсет часа, очаквайки един влак, който не идваше, над три хиляди трудещи се, жени и деца бяха препълнили откритото пространство пред гарата и се притискаха по съседните улици, които войската затвори с редици от картечници. Всичко онова тогава изглеждаше повече от посрещане — един ликуващ панаир. Бяха преместили сергиите за фританги и палатките за напитки от Турската улица и хората понасяха с много добро настроение досадата от очакването и жарещото слънце. Малко преди три часа плъзна слух, че официалният влак нямало да дойде чак до другия ден. Умореното множество изпусна въздишка на униние. Тогава един лейтенант от войската се покачи върху покрива на гарата, където имаше четири картечни гнезда, насочени към тълпата, и се чу знак за тишина. До Хосе-Аркадио Втори стоеше боса жена, много дебела, с две деца на около четири и седем години. Тя взе по-малкото и помоли Хосе-Аркадио Втори, без да го познава, да вдигне другото, за да чуе по-добре какво щяха да кажат. Хосе-Аркадио Втори тури детето да възседне главата му. Много години по-късно това дете щеше да продължава да разказва, без никой да му повярва, че било видяло лейтенанта да чете с грамофонна фуния Постановление номер четири на гражданския и военен началник на провинцията. Беше подписан от генерал Карлос Кортес Варгас и от неговия секретар, майор Гарсия Исаса, и в три члена от по осемдесет думи обявяваше стачниците за банда злодеи и упълномощаваше войската да ги избие с куршуми.
Когато бе прочетено постановлението, сред оглушително негодуващо освиркване, един капитан замести лейтенанта върху покрива на гарата и с грамофонната фуния направи знаци, че искал да говори. Множеството отново запази тишина.
— Госпожи и господа — каза капитанът с нисък, бавен и малко уморен глас, — имате пет минути, за да се оттеглите.
Удвоеното дюдюкане и викове удавиха изсвирването на тръбата, която възвести началото на срока. Никой не помръдна.
— Минаха пет минути — рече капитанът със същия оттенък. — Още една минута и ще се открие огън.
Хосе-Аркадио Втори, потейки се в ледена пот, свали детето от раменете си и го предаде на жената. „Тия негодници са способни да стрелят!“ — промърмори тя. Хосе-Аркадио Втори не успя да продума, защото начаса разпозна дрезгавия глас на полковник Гавилан, който с вик повтори, сякаш ехо, думите на жената. Опиянен от напрежението, от чудната дълбочина на тишината, и освен това убеден, че нищо не би помръднало онова изумено от омаята на смъртта множество, Хосе-Аркадио Втори се повдигна над главите, които бяха пред него, и за пръв път през живота си извиси глас:
— Негодници! — викна той. — Подаряваме ви минутата, която остава.
В края на вика му се случи нещо, което не предизвика у него уплаха, а своеобразно съновидение. Капитанът даде заповед за огън и четиринайсет картечни гнезда му отговориха тутакси. Но всичко изглеждаше груба шега. Сякаш картечниците бяха заредени с пиротехнически гяволии, защото се чуваше жадното им тракане и се виждаха нажежените им храчки, ала не се долавяше ни най-лекото трепване, нито един глас, нито дори една въздишка сред плътното множество, което изглеждаше вкаменено от някаква мигновена неуязвимост. Изведнъж, встрани от гарата, смъртен вик раздра чародейството: „Ааай, майчице.“ Една земетръсна сила, един вулканичен полъх, един гибелен рев избухнаха в средата на множеството със страшна несдържана мощ. Хосе-Аркадио Втори едва смогна да вдигне детето, докато майката с другото бе погълната от мнозинството, разпръсквано на всички страни от суматохата.
Много години по-късно детето щеше да разказва все още, въпреки че съседите продължаваха да го смятат за изкуфял старец, че Хосе-Аркадио Втори го вдигнал над главата си и се оставил да бъде влачен, почти във въздуха, сякаш плуващ в ужаса на множеството, към съседната улица. Облагодетелствуваното положение позволи на детето да види, че в този момент неудържимата маса започваше да достига ъгъла, и редицата от картечници откри огън. Няколко гласа викаха едновременно:
— Лягай на земята!
Ония от първите редици вече го бяха сторили, пометени от картечните откоси. Оцелелите, вместо да се хвърлят на земята, понечиха да се върнат на площадчето и суматохата тогава размаха змейската си опашка и ги запрати в плътна вълна срещу другата плътна вълна, движеща се в противна посока, отпратена от другото замахване на змейската опашка в противоположната улица, където картечниците също стреляха без отдих. Бяха сгащени, въртяха се в исполинска вихрушка, която полека-лека се свеждаше до своя епицентър, защото краищата й биваха систематически подрязвани околовръст, както се бели лук, от ненаситните и методични ножици на картеча. Детето видя една коленичила жена, разперила ръце на кръст,65 в чисто, загадъчно, недостъпно за лудешкото бягане пространство. Там го постави Хосе-Аркадио Втори, в същия миг, когато рухна с окъпано от кръв лице, преди огромната навалица да срине празното пространство с коленичилата жена, светлината на високото сушаво небе и курвенския свят, където Урсула Игуаран бе продала толкова карамелови животинчета.
65
Католиците разтварят водоравно ръце, понякога на колене, тъй че цялото им тяло да наподоби кръстния знак и по този начин умоляват за милост пред някоя смъртна опасност.