Дъщерята на жрицата [bg]

— Остави я! — промълви той, задъхвайки се.

— За съжаление не мога. Тя ми е нужна. Но ако ти се живее още малко, по-добре мирувай.

— Нужна ти е? За какво? — едва изрече Нико.

Аз все още лежах на пода и търсех с ръка ножа си, същия, с който по-рано тази вечер бях нарязала сапуна. Ножът не бе много голям; острието му не беше по-дълго от показалеца ми, но все пак беше по-добре от нищо. Нямах ни най-малко желание да позволя на Дракан да ме използва, независимо за какво му трябвах. Изправих се с ножа, скрит в ръка, и се втренчих злобно в него.

— Пусни ме! — наредих му аз с категоричността на Жрица на срама, макар че гласът ми малко трепереше.

Той се засмя. Това беше гръмък смях, изразяващ доволство, но не и радост.

— Гласът няма власт над мен — осведоми ме той. — Със същия успех можеш да се опиташ да накараш драконите в леговището отвън да изпитат срам. Дори ще ти е по-лесно.

Той не беше заключил вратата, само я беше затворил. Поех си дълбоко въздух и тръгнах към него. Щях да го накарам да се отмести. Оставих се сама да ме хване и това го свари неподготвен. В момента, в който посегна към мен, започнах да забивам ножа в ръцете му. Той извика, пусна ме и се хвана за едната ръка. По горната й част се стичаха капки кръв, които на лунната светлина изглеждаха почти черни.

— Проклетница! — изръмжа той. Но не се помръдна от вратата.

— Пусни ме да мина или ще те намушкам пак!

Думите ми, изглежда, не го стреснаха особено.

Всъщност по устните му, скрити в сянката от качулката, даже пробягна усмивка.

— Нож — рече той замислено. — Един много малък нож, но все пак нож.

Дракан отново започна да се смее с глас, но този път в смеха му се долавяше нотка на задоволство, на триумф.

— Така стана още по-добре — промърмори той. — Мислех да използвам ръцете си, но с ножа ще ми е по-лесно.

В този момент страшно много ми се искаше изобщо да не му бях показвала ножа. В начина, по който ме гледаше, имаше нещо странно, дори хищно. Нашата стара котка наблюдаваше мишките, които улавяше, със същото изражение. Но когато Пес започна да живее с нас, тя се премести при ковача. И преди да съм успяла да си довърша мисълта, Дракан се помръдна. Не знам какво точно направи. Не можах да го проследя. Беше прекалено бърз. Изведнъж той ме хвана, сложи ръка на гърлото ми, силно ме притисна към себе си, и заби нокътя на палеца си в китката ми, за да ме накара да пусна ножа. Не съм сигурна дали успях да извикам, но все пак от гърлото ми се изтръгна някакъв звук. Опитах се да го ритна и да го ударя с глава по брадичката, но това не беше като да се боря с Давин. Той толкова силно ме стискаше за врата, че ми беше трудно да си поема въздух, а в китката си усещах пареща болка, сякаш някой я гореше с огън. Не можех да го достигна и с ножа, вече едва го държах. Обаче нямаше да му го дам. Затова със сетни сили го хвърлих към Нико. Дракан изръмжа нещо, което не можах да разбера. После ме стисна още по-силно, погледът ми се замъгли и пред очите ми се появиха червени петна. Исках да викна мама или Давин, или Пес, но те не бяха тук, а и вече съвсем бях останала без дъх, та не можех да крещя. Червените петна ставаха все по-тъмни и неясни. Уплаших се, че точно това виждат хората, преди да умрат… Но внезапно отново можех да дишам. Стоях на четири крака на пода и пъхтях по-лошо, отколкото Нико малко по-рано. До мен лежеше Дракан, който едва си поемаше дъх, а от дробовете му се чуваха странни, хриптящи звуци, които отслабваха все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхнаха.