Дъщерята на жрицата [bg]

— Дай ми го — наредих му аз и посегнах към шишето.

— Не, то си е мое — измърмори той, точно както прави Мели, когато човек иска да вземе нещо от нея. — Шишето си е мое. Смъртта си е моя. Дракан го даде на мен.

Аз се изправих и застанах пред него, точно в потока лунна светлина.

— Погледни ме.

— Не отново — примоли ми се той толкова тихо, че прозвуча като сподавено ридание.

— Погледни ме!

Нико бавно вдигна глава. Но не защото аз му казах да го направи, а защото сам го искаше. Каквито и недостатъци да имаше, поне не му липсваше смелост. Луната огряваше едната страна на лицето му. Очите му бяха толкова тъмни, че можеше да потънеш в мрака им. Но вътре в тях мъждукаше светлина, едно съвсем, съвсем мъничко пламъче. Аз се взрях в него и изведнъж се почувствах странно. От дълбините на съзнанието ми изплуваха картини. Стройно тъмнокосо момче, току-що навършило осем, се спотайва в сенките и наблюдава надбягването, което по-големият му брат спечелва, гордо изправил снага върху гърба на един строен, изпотен от тичането жребец, чиято козина проблясва като мед на слънцето. Зрителите приветстват победителя с ръкопляскане и радостни възгласи, а старият граф му подарява нож и го потупва силно по рамото. Друга картина. Същото тъмнокосо момче, този път по-голямо, лежи в двора на оръжейната с лице, притиснато към калдъръма, а брат му седи върху гърба му и вика: „Предаваш ли се? А, Нико? Малко Николинче? Предаваш ли се?“. Нова картина. Тринайсетгоднишният Нико стои пред огледалото в залата за фехтовка с вдигната шпага, мокър от пот и треперещ от умора, а учителят му го удря с пръчката си всеки път, щом отпусне рамене или превие гръб. Четиринайсетгодишният Нико е застанал до един от каналите на Дунарк, с взрян в далечината поглед. Той завърта меча над главата си и го запраща колкото се може по-навътре във водата. Блестящото острие изчезва под тинестата, покрита с водорасли, зеленикава водна повърхност. По тялото на момчето се разлива облекчение. Мъж удря подрастващия си син отново и отново, първо с камшик за езда, после с дръжката на кинжала си, накрая с голи ръце, не спира — върху момчето се излива порой от удари. Бащата го удря и крещи с гръмовен глас: „Един мъж е нищо без меча си!“. Петнайсетгодишният Нико се среща за първи път със съпругата на брат си и не може да откъсне поглед от златисто-червеникавата й коса, зелените й очи, смеещите се уста. Той е влюбен. Шепти името „Адела“ денем, допрял глава до шията на коня си, и нощем, заровил лице във възглавницата си: „Адела, Адела, Адела“. Шестнайсетгодишният Нико се напива и започва да се прави на клоун. Цялата зала ехти от смях, а хората го потупват по гърба и му дават още вино, от което номерата му стават все по-диви и неудържими. Единствените, които не се смеят, са баща му и Адела. Очите на баща му, седнал на масата, блестят гневно, а Адела е склонила глава и гледа встрани, така че червеникавата й коса пада върху лицето и скрива изпълнения й със съчувствие поглед. Момичетата лесно се влюбват в Нико и той намира други любими, но не усеща топлина, когато те го гледат, и не чувства радост, когато държат ръката му. Той само ги използва, за да покаже на света, на баща си и на Адела, че някой го иска, че някой го харесва. Той пие и се прави на клоун, защото всичко му е безразлично. Напълно безразлично. И тогава мракът се върна, мракът и лунната светлина. Тя проблясна в сълзите, които се стичаха по едната буза на Нико.