Дъщерята на жрицата [bg]

Вратата не беше заключена. Отворих я и се шмугнах в стаята. Лунната светлина се процеждаше през големия сводест прозорец — същия, на който преди цяла вечност, както ми се струваше сега, с мама бяхме играли на „Четно или нечетно“. Завесата на единия алков3 беше спусната, но аз чувах, че вътре има някой.

— Мамо — прошепнах аз и дръпнах завесата. — Събуди се, мамо, трябва да ми помогнеш… — изрекох аз и спрях, защото жената, която спеше в алкова, не беше майка ми. Никога по-рано не бях я виждала.

Тя отвори очи. „Направи ли го?“, започна тя, и чак тогава ме видя. „Коя си ти?“, попита ме тя и се втренчи в мен с безизразни очи. От нея се носеше странна сладникава миризма на застояло, както когато си забравил да смениш водата на букет цветя и стъблата са започнали да загниват. Бузите й бяха толкова изпити, че лицето й приличаше на череп, но в тънките й пръсти имаше достатъчно сила, за да ме хване за брадичката. „Дай да те погледна…“ Тя повдигна лицето ми, така че лунната светлина го огря. „Дъщерята на Жрицата. Тя е майка ти, нали?“

— Къде е? — попитах я аз. — Къде е мама?

— Не е тук — отвърна ми жената и затърси нещо под възглавницата си. — Но ако изчакаш малко, ще ти покажа…

Така и не дочаках да чуя, какво ще ми покаже. Изведнъж разбрах защо мирише така — парфюмът й не можеше да притъпи миризмата на драконовата кръв. А това, което измъкна изпод възглавницата, беше нож.

Аз се хвърлих назад толкова рязко, че се подхлъзнах и паднах. Между мен и непознатата жена затанцува облак бял пух. Явно тя беше разпрала възглавницата, докато замахваше с ножа, и сега я метна ядосано встрани, мъчейки се да се освободи от чаршафа и одеялата. Запълзях назад, стигнах до масата и я запратих към нея. Масата я събори и затисна. Жената се опита да се освободи с едната от костеливите си ръце, но за да успее, трябваше да си помогне и с другата, а не искаше да пусне ножа. Аз се опрях на стената, изправих се и тръгнах заднешком към вратата. Пухът от възглавницата се стелеше като сняг на фона на лунната светлина. Жената в пристъп на ярост заби ножа в плота на масата, отметна глава назад и извика пронизително и съскащо като плъховете, които Пес понякога улавяше. За миг ми се стори, че времето спря. Синьо-сивата кувертюра от леглото се беше разпростряла на пода и изглеждаше, сякаш жената седи върху леден къс. Дантеленото й бяло боне беше паднало и дългата й черна коса се спускаше като водопад по раменете — стигаше почти до кръста й. Беше гарвановочерна, като нощта. Само на две места имаше тебеширенобели кичури, по един от всяка страна. Тъмните й очи ме гледаха втренчено от средата на восъчното й лице. Студенината им ме вцепени — почувствах хлад, не можех нито да мисля, нито да се движа. Направих една последна крачка с вдървените си крака, излязох в коридора, затърсих с ръка вратата и я тръшнах. После се облегнах на нея с цялата си тежест и започнах да прехвърлям ключовете от връзката на Дракан. От стаята се чуха грохот и трясък — жената се беше освободила от масата. Пъхнах един ключ в ключалката, но не беше който трябва. Тя се опита да отвори вратата и макар да бе кожа и кости, се оказа по-силна от мен. Вратата се открехна леко под натиска й, но аз успях да я затръшна отново. Пробвах с друг ключ. И той не стана. После — с трети… Ключалката изскърца и поддаде, макар и трудно, но това беше точният ключ. Аз натиснах с всички сили и усетих как нещо вътре в ключалката помръдна и тя изщрака силно и отчетливо. Жената отново извика и заудря вратата с ножа, но тя беше масивна, от дъб, така че нямаше как да я пробие.