Лятото на ангелите [bg]

— Понеже вратите се затварят — казвам вместо това — и ни липсва онова, което остава от другата страна — дори ако изберем да му обърнем гръб.

— Още пазя роклята. Той настоя първата ми работа да е купуването на рокля.

— Ако вече си похарчила няколко хиляди за рокля, вероятността да отмениш сватбата е по-малка — тихо обяснява Едисън. — Знаел е, че няма да си щастлива.

— Да я изгоря ли?

Той се почесва, къдриците в тъмната му коса са се умножили повече от обикновено. Наистина трябва да се подстриже.

— Мисля, че имаш право да правиш каквото си искаш с роклята. Изгори я, изхвърли я или пък я запази за истинската сватба…

За първи път, откакто я познавам, Стърлинг го зяпва с наистина скандализирано изражение. За първи път.

— Човек не пази роклята от една сватба за друга! — опитва се да прошепне тя. Барманът ни поглежда с вдигнати вежди, така че шепотът й не е бил никак тих.

— Че не е ли това едно от нещата, които би трябвало да вземеш предвид при избора? Да се убедиш, че можеш да я носиш и повторно?

— Това е правилото за роклите на шаферките!

Едисън отпива от новата си бира, пяната полепва по горната му устна и той ми смига. Това хитро копеле.

— Техните рокли не са ли едни и същи с булчинската?

— Не, те са… е, всъщност едно време са били, но… — и Стърлинг се впуска в малко объркана, но общо взето, смислено изложена история на облеклото на участниците в сватбите и традициите за това по света — от онзи тип сухарщина на шампионско ниво, която тя наистина много се старае да не показва на работа, защото и бездруго никой извън екипа не я приема насериозно. Когато преминава на темата за бездушието, обладало сватбената индустрия, Едисън дискретно заменя празната й халба с нова.

Някъде около шестия час, докато дояждаме остатъците от огромно плато с ордьоври, колегата ми насочва едно пилешко крилце към нас със Стърлинг.

— Мисля, че всички сме на мнение колко добре съм се държал, така че мога ли най-накрая да попитам: какво, по дяволите, значат тениските ви?

Стърлинг изпада в поредица от пристъпи на звучен, несдържан смях, който кара половината клиенти на бара да се заусмихват в отговор. Аз просто се хиля и отпивам от джина с тоник. Двете с нея носим тениски от обикновен бял памук, с щампован отпред надпис „Преживях вечеря с Гуидо и Сал“ — сувенири от хранене, което разбива всякакви обяснения или преразкази. Едисън би трябвало да съжалява до безкрай, защото пропусна онази вечеря в Ню Йорк, в началото на лятото.

Около осем Стърлинг изпада в още един пристъп на плач. По „планинския“ часови пояс е шест и в един друг живот точно сега щяха да я представят като „госпожа Чвороглавова-Самовлюбски“. Тя не плаче за годеника си, а по-скоро най-после се примирява с факта, че животът й е взел посока, напълно различна от очакваната. Чертаеш карта, правиш план и после внезапно стигаш до задънена улица и си толкова увлечен в промените, които се случват, че всъщност изобщо не осъзнаваш какво става, докато не продължиш по новия път. Прегръщам я през раменете, гушвам я здраво и смутеният от изблика Едисън тихомълком се измъква от масата.