Артър & Джордж [bg]
- Автор: Барнс Джулиан Патрик
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Артър & Джордж [bg]». Краткое содержание книги:
Той обичаше да разказва как в Единбургската болница са го учили колко важен е острият поглед. Тамошният хирург Джоузеф Бел от самото начало хареса едрия ентусиазиран младеж и го направи свой асистент. Задачата на Артър беше да приема пациентите, да води предварителни записки и после да ги въвежда в кабинета на мистър Бел, където хирургът седеше сред своите инструменти. Бел поздравяваше всеки пациент и чрез мълчалив, но извънредно проницателен оглед се опитваше да отгатне колкото се може повече за живота и заниманията му. После заявяваше, че този е занаятчия, който лакира мебели, онзи — обущар левичар, с което смайваше всички присъстващи, най-вече самия пациент. Артър си спомняше следния разговор:
— Е, драги, ти си служил в армията.
— Тъй вярно, сър.
— И се уволни наскоро?
— Точно така, сър.
— Шотландски полк?
— Тъй вярно, сър.
— От гарнизона на остров Барбадос?
— Тъй вярно, сър.
Това беше фокус, но истински; тайнствен в началото и съвсем прост, след като бъде обяснен.
— Виждате ли, господа, човекът се държеше почтително, но не си свали шапката. В армията не го правят, но ако беше уволнен по-отдавна, щеше да свикне с цивилните порядки. Изглежда горделив и явно е шотландец. Колкото до Барбадос, човекът страда от елефантиазис, а това заболяване не се среща в Англия, но е разпространено на Антилските острови.
През тези свои най-податливи години Артър бе възпитан в духа на медицинския материализъм. Всички остатъци от религиозни формалности отпаднаха окончателно; и все пак той продължи да почита вярата от метафизична гледна точка. Допускаше възможността за съществуване на една разумна движеща сила, макар че не можеше да я конкретизира, нито пък да разбере защо нейните планове трябва да се осъществяват по тъй заобиколни и често ужасяващи пътища. Що се отнася до разума и душата, Артър приемаше съвременното научно обяснение. Разумът е производно на мозъка също както жлъчката е секреция на черния дроб — нещо съвсем материално по своята същност; що се отнася до душата, доколкото можеше да бъде приет този термин, тя бе сборен ефект от всички наследствени и лични функции на мозъка. Но същевременно той признаваше, че знанието не стои на едно място и днешните истини могат да се превърнат в утрешни суеверия. Оттам и вечният интелектуален дълг да продължаваш да търсиш.
В Портсмътското дружество за наука и литература, което провеждаше сбирките си всеки втори вторник, Артър се запозна с най-неуморните умове на града. Тъй като по това време се водеха остри спорове около телепатията, един ден Артър се озова в затъмнена стая без огледала заедно с местния архитект Станли Бол. Седяха с гръб един към друг, на няколко метра разстояние; Артър надраска рисунка в скицника върху коленете си и се опита да съсредоточи ума си до максимум, за да предаде образа на Бол. След това архитектът нарисува първата картинка, която изникна в съзнанието му. После размениха ролите — архитектът подаваше образа, а лекарят го приемаше. За тяхно учудване съвпаденията в резултатите излязоха извън рамките на случайното. Повториха експеримента още няколко пъти, за да могат да стигнат до научен извод: а именно, че при естествена близост между предаващия и приемащия може да се осъществи безмълвна размяна на мисли.
Какво означаваше това? Ако мисълта можеше да се предава на разстояние без видим посредник, то чистият материализъм на учителите на Артър беше, меко казано, догматичен. Съвпадението на рисунките, което бе постигнал със Станли Бол, не беше доказателство за съществуването на ангели с огнени мечове. Но все пак възникваше въпрос, който не можеше да се отмине с лека ръка.
По същото време мнозина други блъскаха бронираните стени на материалистичния възглед за Вселената. Хипнотизаторът професор Де Майер, прославен — според портсмътските вестници — из целия европейски континент, дойде в града и застави мнозина съвсем здрави младежи да се подчиняват на волята му. Някои стояха зяпнали, неспособни да затворят уста въпреки смеха в залата; други падаха на колене и не можеха да се изправят без разрешение от професора. Артър се вмъкна в опашката от кандидати за сцената, но техниките на Де Майер не успяха нито да го хипнотизират, нито да го впечатлят. Цялата работа намирисваше по-скоро на водевил, отколкото на научна демонстрация.