Колекционери на смърт [bg]

— Какво ще ни кажете за тримата съдружници, които са собственици на фирмата? Предполагам, разговаряли сте с тях. Знаят ли нещо?

Тя поклати глава:

— Господин Хъмърли е старшият съдружник, Рубин се отчита само на него. Днес дойде в кантората и се опита да поработи, но сърцето пак го сви и сега е в болницата под наблюдение. Горкият човек е на седемдесет години.

— Какво каза по повод изчезването на адвокат Койл?

— Все повтаряше, че Рубин е решил да си вземе малка отпуска, за да си почине, и след ден-два ще се върне.

— Последен въпрос, госпожице Барстоу. Спомняте ли си нещо необичайно да се е случило през седмицата, предшестваща изчезването на господин Койл? Помислете си важни са дори най-незначителните подробности, били те за хубаво или лошо.

По очите й разбрах, че си е спомнила нещо.

— Няколко дни, преди да… престане да идва на работа, Рубин беше на среща с клиент. По пощата пристигна пакетче за него, отдолу беше написано „Лично и поверително“. Нямаше адрес на подателя. Рубин настоява да отварям цялата му поща, затова отворих пакетчето. Вътре имаше дебел плик, в който се намираше още един, но по-малък — все едно да отваряш от онези руски дървени кукли. В малкия плик в полиетиленова опаковка бяха увити парчета картон, прикрепени едно към друго с прозрачна лепенка.

— Какво имаше помежду им?

Лидия разпери палеца и показалеца си, обозначавайки нещо, широко колкото три пощенски марки, поставени една до друга:

— Ей толкова малка рисунка…

Побиха ме ледени тръпки.

— Извинете, госпожице Барстоу — прекъснах я. — Миниатюрна картина ли имате предвид? Произведение на изкуството ли?

Тя кимна:

— Да. Краищата бяха разръфани, все едно картинката беше изрязана от по-голямо платно.

Стори ми се че чувам дрезгавия глас на човека, който тази сутрин ми позвъни по телефона: Интересувам се дали сте намерили нещо, свързано с изкуството.

Само че шантавият тип питаше за местопрестъплението, нали?

— Какво беше нарисувано на картината, госпожице Барстоу? — попитах.

— Не беше изображение на нещо конкретно, а някакви заврънкулки и странни форми. Цветовете бяха зашеметяващи.

— Нямаше ли писмо или обяснителна бележка?

— Не. Стори ми се странно, но сложих пакетчето при входящата кореспонденция.

— Оттогава виждали ли сте го?

Лидия поклати глава:

— Той сигурно го е взел.

— Шефът ви любител на изкуството ли е? — попитах. — Колекционира ли картини?

Тя печално се усмихна:

— Веднъж го помолих да ме заведе на изложба на импресионисти в Музея на изкуствата. Посочваше ту едно, ту друго платно и непрекъснато питаше: „Какво означава това, Лидия? Нищо не разбирам.“ Тръгнахме си след двайсет минути.

— Кажете ми нещо повече за миниатюрната картина, която е пристигнала по пощата.