Оставих те да си отидеш [bg]

На върха на скалите една жалка ограда напомня на хората да не се доближават прекалено близо до ронещия се край. Не обръщам внимание на знака и прескачам тела, за да застана на сантиметри от прага. Пясъкът постепенно се превръща от сив в златист, докато слънцето се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и името ми започва да танцува в средата на плажа, като по този начин ме предизвиква да го запечатам, преди да се е скрило.

Ще го снимам, преди приливът да дойде и да го погълне, ще снимам момента, в който се бях почувствала смела. Бягам обратно към вилата за фотоапарата. Усещам стъпките си по-леки и осъзнавам, че причината за това е, защото бягам към нещо, а не от него.

Първата снимка не става особено хубава. Центрирането не е добро, буквите са прекалено далеч от брега. Връщам се долу и изпълвам пясъка с имена от миналото си, преди вълните да ги направят отново част от мократа повърхност. Пиша още имена на плажа: герои от книги, които съм чела като дете или такива, които харесвам поради звученето им. Изваждам фотоапарата, приклякам ниско до пясъка, докато си правя експерименти с ъглите, снимам буквите първо с прибоя, после със скалите, с отрязък от синьото небе. Най-накрая изкачвам стръмната пътека до върха на скалата, за да направя последните си снимки. Заставам внимателно на ръба и обръщам гръб на страха, който ме е обзел. Плажът е покрит с имена в най-различни размери, също като драсканиците на някой луд, но вече виждам как приливът започва да ближе буквите и да надига пясъка от мястото му. Довечера, когато дойде отливът, плажът отново ще е чист и тогава мога да започна отначало.

Нямам представа колко е часът сега, но слънцето е нависоко, а на фотоапарата си имам стотина снимки. Мокрият пясък е полепнал по дрехите ми и щом докосвам косата си, усещам, че се е втвърдила от солта. Нямам ръкавици и пръстите ми са болезнено премръзнали. Смятам да се прибера и да си взема една гореща баня, след което да кача изображенията на лаптопа и да видя дали някои от тях стават за нещо. Чувствам прилив на енергия; за първи път от злополуката насам имам някаква цел.

Насочвам се обратно към вилата, но когато стигам до разклонението на пътя, се разколебавам. Представям си Бетан в магазина на караванния парк и начина, по който ми напомня за сестра ми. Чувствам носталгия по дома и преди да съм си променила решението, се насочвам към приятелката си. Какво да измисля, за да оправдая посещението си? Нямам никакви пари в себе си, така че не мога да се престоря, че съм отишла за мляко и хляб. Мога да задам някакъв въпрос, но не измислям нищо съществено. В крайна сметка каквото и да кажа, Бетан ще разбере, че е просто извинение. Ще ме помисли за жалка.