Оставих те да си отидеш [bg]

Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.

Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.

Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.

Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.

Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристъл, но тук бягам с километри.