Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Възможно ли е изгорелите газове да са стигнали до него по маркуча? — запита Марино, който продължаваше да оглежда наргилето. — Те нямаше ли също да предизвикат порозовяване?
— Ще направим тест за въглероден окис, но той бездруго няма да обясни миризмата, която усещам.
— И си сигурна, че все още я усещаш?
— Абсолютно.
— Смятате, че е убийство, нали? — попита ме Дани.
— Никой не трябва да говори за това — казах, като дръпнах жицата от макарата над главата ми и включих триона. — Нито на полицията в Чесапийк, нито на когото и да било друг. Не и докато не приключим с всички тестове и не направя официално изявление. Не знам какво става тук. Не знам какво е станало и на местопрестъплението. Затова трябва да сме още по-предпазливи от обикновено.
Марино погледна към Дани.
— Откога работиш тук? — запита той.
— Осем месеца.
— Чу какво каза доктор Скарпета, нали?
Дани вдигна поглед, изненадан от промяната в тона на Марино.
— Знаеш как да си държиш устата затворена, нали? — продължи Марино. — Това означава, че не трябва да споделяш с момчетата или пък да се опитваш да впечатлиш гаджето или семейството си. Разбра ли?
Дани потисна гнева си и направи разрез от ухо до ухо.
— Нали разбираш, ако изтече някаква информация, ние с докторката ще знаем кой се е раздрънкал. — Марино продължи атаката си, която с нищо не бе провокирана.
Лицето на Дани остана непроницаемо. Той издърпа скалпа над очите, за да оголи черепа, и лицето на Едингс се отпусна тъжно, като че ли той разбираше какво става и това го измъчваше. Включих триона и залата се изпълни с шумния вой на острие, режещо кости.
Глава трета
В три и половина слънцето се бе скрило зад воал от тъмносиво, а снегът бе дълбок няколко сантиметра и изпълваше въздуха плътно като дим. Ние с Марино поехме по следите на Дани по паркинга. Младежът вече си бе отишъл, а аз се чувствах неудобно заради него.
— Марино — казах, — не можеш да се държиш с хората по този начин. Персоналът ми знае какво е дискретност. Дани не е направил нищо, за да предизвика грубостта ти, и аз съм ужасно недоволна от теб.
— Той е просто едно хлапе — отвърна Марино. — Ако го възпиташ правилно, ще се държи както трябва и ще се грижи за теб. Важното е да вярваш в дисциплината.
— Не е твоя работа да дисциплинираш моите служители. А и никога не съм имала проблеми с него.
— Така ли? Може пък това да е един от случаите, когато за нищо на света да не ти е нужен проблем.
— Наистина ще съм много благодарна, ако вече не се опитваш да ръководиш работата ми вместо мен.
Бях изморена и разстроена, а Луси все още не вдигаше телефона в къщата на Мант. Марино беше паркирал колата си до моята. Отключих вратата си.
— Е, какво ще прави Луси за Нова година? — запита той, като че ли знаеше за грижите ми.
— Надявам се, че ще я прекара с мен. Но не съм я чувала — отговорих и влязох в колата.
— Снегът започна на север и Куантико бе ударен първи — каза той. — Може да се е отбила някъде, за да изчака оправяне на времето. Знаеш какво е движението по 95 магистрала.
— Тя има телефон в колата. Освен това идва от Шарлътсвил, а не от Куантико.
— Как така?
— От академията решиха да я изпратят в университета за още един квалификационен курс.
— По какво? Космически изследвания за напреднали?
— Доколкото знам, учи в някакъв специален курс по виртуална реалност.
— Е, значи може да е някъде по пътя от Шарлътсвил насам — успокои ме той, като явно не искаше да си тръгна.
— Можеше да ми остави съобщение.
Марино огледа паркинга. Беше празен с изключение на тъмносиния микробус на моргата, който бе покрит със сняг. Снежинки се закачаха по оредялата му коса и сигурно студенееха върху оплешивялото му теме, но, изглежда, Марино нямаше нищо против.
— Имаш ли планове за Нова година? — запитах, като запалих двигателя и включих чистачките на предното стъкло.
— Разбрахме се с няколко от момчетата да поиграем покер и да хапнем чили.
— Това звучи забавно — казах и погледнах към едрото му, зачервено лице.
— Док, огледах апартамента на Едингс в Ричмънд, но не исках да говоря за това пред Дани. Смятам, че и ти ще искаш да го огледаш.
Марино искаше да говори. Нямаше желание да играе покер с момчетата или да остане сам. Искаше да е с мен, но никога не би го признал. През всички години, в които го бях познавала, не бе посмял да признае чувствата си към мен, макар да бяха очевидни.