Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

В настоящата работа няма да се разглежда книгата на Николай Генчев „Външната политика на България 1938–1941 г.“ (С., 1998), въпреки че поради времето на издаването й би трябвало да се включи в изследването. Изложеното в нея обаче е повторение на две студии на Николай Генчев: „Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война септември 1938 — септември 1939 г.“ (ГСУ, том 61, кн. 3, С., 1968) и „Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г.“ (ГСУ, том 63, С, 1970–1971). В предговора към книгата се твърди, че пълният текст е бил изгорен през 1968 г. и едва сега е станало възможно тя да бъде „обнародвана без нито една промяна на текста, за да може читателската публика да види какви текстове са били изгаряни през 1968 г. и да разбере цялото безсмислие на полицейската тоталитарна цензура и нейното злокачествено присъствие на полето на българската книжнина.“ Не бих могъл да твърдя дали действително не е било позволено през 1968 г. да бъде издадена тази книга, но е коректно да се уточни, че текстът е видял бял свят под формата на двете цитирани студии, които подробно се разглеждат в настоящата работа.190

Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. е посрещната от всички със задоволство, а според Рачев даже и „румънското обществено мнение“ било настроено добре към договора, за разлика от отношението към трансилванския въпрос, който бил по-важен за румънците.191 Според Крайовската спогодба трябва да бъдат изселени равен брой българи от Северна Добруджа и румънски колонисти от Южна Добруджа, за което се предвижда тримесечен срок. При изселването на българите от Северна Добруджа се срещат затруднения, защото трябва да се изселват само хора, които са записани като българи при преброяването от 1930 г., но наяве излиза асимилаторската политика на Румъния, защото цели български села са записани като румънски. Освен това българското правителство е трябвало да заплати на румънското сумата от 1 млрд. румънски леи. Ст. Трифонов пише, че „по-късно този въпрос се урежда сравнително безболезнено. Българското правителство успява да закупи на международните валутни борси големи количества обезценени румънски леи, които свършват добра работа.“192 И. Димитров съвсем точно пише, че „след четвъртвековно чуждо иго Южна Добруджа се върна при майката-отечество. Шестдесет и седем хиляди души коренно българско население в Северна Добруджа са разменени с румънските колонисти, настанени в Южна Добруджа след анексията й от Румъния.“193 След успешното възвръщане на Южна Добруджа българската дипломация изразява благодарности и в Лондон, и в Москва, което не се харесва на германците и Рибентроп остро протестира срещу това.194 Според Пашанко Димитров възвръщането на Южна Добруджа не се дължи на българската дипломация, а трябва да се разглежда като подарък от Германия, с който се цели послушанието на България. Авторът също смята, че ако Борис е бил наясно какво ще се случи в бъдеще, е щял да последва колегите си от Румъния и Гърция, „но той не можеше нито да си припише заслугата за връщането на Добруджа, нито да си позволи да не приеме «подаръка».“195 На 20 септември цар Борис III в реч пред XXV ОНС благодари на германските, италианските и унгарските ръководители за подкрепата им за възвръщането на Южна Добруджа. Не се споменава публично ролята на Москва, но българските благодарности тайно се изказват и в СССР. Рибентроп и Чано са наградени с орден „Св. Александър“.196