История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно. Те възникват най-често около големите търговски центрове — градове, панаири, тържища и край оживените търговски пътища. В тези стопанства буржоазните отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците, намиращи се в Добруджа, Македония и Северозападна България. Що се отнася до количеството земя, включена в чифлишките стопанства, трябва да се отбележи, че тя, ако я наречем условно чифлишка земя, не е доминираща дори в онези райони, където този тип стопанство има най-широко разпространение.
През XVIII век се появяват и т.нар. господарски земи, или господарлъци. Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип — със стокова насоченост.
Аграрният режим в този край е специфичен, тъй като до 1701 г. земите там са хасови владения на султанското семейство и великите везири. Освен това поради малочислеността на домакинствата в отделните села — според Хр. Гандев 80 % от селищата имали от 10 до 30 къщи — огромни пространства от тази земя спадат към категорията „меват“ — мъртва земя. Тя не се обработва, но и никой нямал право да се установи върху нея. Землищата на отделните села варират от 500 до 2000 дка, като в тях се включват както нивите, градините, бостаните и лозята на отделните селяни, така и земите за общо ползване — ливади, мери, кории и др. Цялата останала необработваема земя — „меват“, формира държавен поземлен фонд, с който се разпорежда султанът.
Задълженията на селското население в хасовите земи се състоят в това, че ежегодно то заплаща на специалните надзорници, ръководени и подчинени административно на Видин десятък от добиваната от тях продукция в пари. Тази практика поставя това население в доста неизгодно положение в сравнение със спахийските селяни, тъй като то трябвало да намира пазар за своите произведения, за да получи необходимите му средства. В същото време селяните в Северозападна България не притежават тапии за земята, която обработват — т.е. те са лишени от документа, който гарантира техните владелчески права. Като резултат производството на селскостопанска продукция намалява значително, а към края на XVII и началото на XVIII век селското население в този район прави всичко възможно, за да скъса връзката с хасовата зависимост — изоставя се на произвола обработваната земя, използват се земи от държавния поземлен фонд, което деяние трудно се контролира от административните органи, напускат се старите местоживе-лища и се търсят нови… Вследствие на всичко това доходите на султанското семейство и великите везири намаляват постоянно.
През 1701 г. управителят на хасовите земи във Видин предлага на султанския диван в Цариград да се промени режимът на земеползване в този край, като на селяните и на желаещите да обработват земя се издадат тапии, удостоверяващи вла-делческите им права. Това щяло да повиши заинтересоваността им и съответно ще доведе до увеличаване на приходите. Още същата година предложението е прието и хасовите земи се изравняват по режима на земеползване с мирийската земя.
Промяната дава възможност за придобиване на владелчески права върху земята на всички заинтересовани категории население, но тя облагодетелства най-вече турските търговци, занаятчии и обикновени граждани. Срещу големи подкупи те успяват да получат от видинската управа тапии за землищата на цели села. Селяните запазват само мюлковата земя в чертите на селището и в непосредствена близост до него. В невъзможността да се отделят от жилището си и от малките собствени поземлени парцели, те са принудени да работят в т.нар. господарски земи или господарлъци като изполичари и кесимджии. След появата на този вид земевладение селяните продължават да заплащат хасов десятък в пари. Освен това те вече изпълняват задълженията си и към новите поземлени собственици, които ги обременяват с всевъзможни натурални и парични вземания. В същото време те са ограбвани и от надзорниците на агите (господарите), което допълнително усложнява и утежнява положението им.