История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
През 1847 г. се създават търговски съдилища в големите градове на империята, а през 1850 г. е приет нов търговски закон, който на практика преповтаря основните положения на френския търговски закон.
Реформите, проведени в Османската империя през втората четвърт на XIX в., не променят основните начала, господстващи в продължение на векове. На практика реформаторската дейност на Мустафа Решид паша има за цел да модернизира Турция и да засили централизма. И все пак — независимо от ограничения и противоречив характер на проведените реформи, те дават своето положително отражение върху покорените християнски народи. Като се възползва от постановката за равенство на всички поданици в империята, българската национална буржоазия укрепва и се превръща в реална ръководна сила на народа в борбата му за самостоятелно развитие. Освен това реформите дават възможност за сериозни положителни промени в областта на селското стопанство и промишленото производство.
Промени в селското стопанство
През XVIII и началото на XIX в. селското стопанство на империята, което се отличава със своята консервативност, търпи значителни промени, обусловени от разложителните процеси и зараждането на новите буржоазни отношения. В наложената в българските предели аграрна система се наблюдават нови процеси, свързани с трансформацията на основната същност на послужебното земевладение. Ако в по-ранните векове спахията не обръща особено голямо внимание на лена си, тъй като основните средства за живот той получава от плячката в победоносните войни на империята, след като войните започват да вещаят повече смърт, отколкото плячка, спахията обръща своя поглед към сигурния източник на доходи — земята. Поради тази причина сред ленниците и другите притежатели на парични средства се засилва тенденцията за придобиване на частновладелчески земи и за превръщане на послужебното в лично земевладение.
Спахиите придобиват в непосредствено владеене земя чрез най-различни средства — открито заграбване на селската земя, отнемане на земята за неизплатен дълг, покупко-продажба, разработване и присвояване на пустеещи държавни земи, възстановяване на стари поселения и разработване на прилежащите земи, създаване на говедовъдни стопанства (совати) и т.н.
Посочените пътища за придобиване на земя като лично владение са в разрез със съществуващото аграрно законодателство, но корумпираната турска администрация дава достатъчно възможности за преодоляването на законовите препятствия. Присвоените парцели земя постепенно се трансформират в частновладелчески стопанства, наречени чифлици.
Турският термин чифлик означава средно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и се обработва с един чифт работен добитък. Това определение за чифлика се съдържа в Закона за земите от времето на султан Мехмед III (1583–1603). То се запазва и в Закона за земите от 1858 г.
Според османското законодателство чифлик е земята на всяко селско раетско домакинство. По същия начин се наричат и послужебните ленове, дадени от държавата на войници от помощните родове войска или на лица, натоварени с воен-ностопански и военноадминистративни задължения. Тези поземлени владения са по същество феодални стопанства.
Възникналите в края на XVII и в следващите XVIII и XIX в. чифлици се различават съществено от тези, споменати в двата закона. Основните отлики се заключават в начина на придобиване на земята и изграждане на чифлишкото стопанство, в аграрните отношения, наложени в новите чифлици, в начина на производство и в целите на това производство.
Земята в чифлишкото стопанство практически е лична собственост, която донякъде се доближава до буржоазния поземлен режим. Чифликът е стоково стопанство, в което се използва както изполичарството и кесимджийството, така и наемният труд на ратаи, аргати, момци и слуги. Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция. Кесимджията пък предварително се договаря за количеството продукция, което трябва да предаде на земевладелеца срещу дадената му за обработка земя. Тъй като в чифлишкото стопанство се срещат и старите форми на взаимоотношения, представени от изполицата и кесима, и новите форми на взаимоотношения, представени от хората, продаващи своята работна сила срещу съответно заплащане, то трябва да бъде окачествено като преходно стопанство, появило се и получило развитие в специфичните условия на източния азиатски деспотизъм.