Кутията на Пандора

— Ами как беше облечена, не помните ли?

— Бе от дамски моди какво ти разбирам аз, и цветовете даже не познавам, само червено и зелено, но дайте да видим нещо, ако се е запазило — може и да го позная. А той значи с едно сетренце кожено, без ръкави, нали знаеш, дето ги носят. И с дънки, ама сивкави ли бяха, синкави ли, виж, не мога да ти река, нещо като твоите.

— Добре, това по-после… Сега нататък: какво стана?

— Ами стана, че взех да будя Кашкин, викам: някакъв бутна жена под влака, трябва да спрем. Оня — право на прозореца. Не го знам какво е видял, ама се разкрещя, че съм сънувал и че съм пиян. Като се върнахме в депото, там вече милицията под пара. Началството рече дума да не съм продумал, за което съм видял. И как само ми се умилкваха. Какво не обещаха, за да не издавам, че не е карал Кашкин, ами аз. Уплашиха се да не изхвръкнат от службата заради такива нарушения. А то, напротив, повишиха ги. И началника на жепето, и началника на депото, и всичките други мърлячи. Та не ме пуснаха при следователя, разбираш. Натикаха ме за принудително лечение. После — не ти е работа. Луд за пенсия ме писаха, трийсет рубли, какво ще кажеш? Че аз за час си ги докарвам с тия билки, кажи бе, следовател. На синовете, разбираш, жигули ще купя.

— Разбирам. Погледнете все пак рисунките, да не сте се припознали.

— Добре, гледам. Ей го. Малко е надебелял. Угоил се е. Иначе същият. Ама и ти, за да ми го носиш — знаел си, ще го позная, така ли е? Право да ти кажа, голяма работа сте вие, две години да минат — и пак да го намерите! Те това се вика ченгета, мамка му!