Кутията на Пандора

— Константин Дмитриевич, намалили сте обвиненията в делото ми от трийсет на двайсет и шест — как няма да ми се размине смъртната присъда, а — без особена радост рече Кондаков.

— Не смятам — доброволно признахте повечето неща и се разкаяхте…

Кондаков вдигна глава — в тона на следователя му се счу лека ирония, — но Меркулов продължи:

— Съдът ще го вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство.

— От шест месеца се виждаме с вас всеки божи ден, но, да си призная, още не мога да ви разбера. Когато в началото ме подбраха ония убийци от УБХСС4, не успяха да ми измъкнат нито дума, нали? Но те ми бяха ясни като две и две. А вие с това непроницаемо лице, пък и целият сте непроницаем, не мога да ви разбера що за човек сте — обаче ето, измъкнахте ми всичко, е, да кажем, почти всичко. Така или иначе на вашите въпроси винаги съм отговарял откровено.

— Тогава имам още един — съвсем тихо произнесе Меркулов.

Наведе се за чантата, оставена на пода, и извади снимка с тъничка метална рамка.

— Погледнете, ако обичате.

— Красива жена! За съжаление нямам представа… Не… момент… да не беше артистка?

— Интересува ме колието. Не сте ли го виждали някъде?

— А-а, колието — леко се разочарова Кондаков, — съжалявам, Константин Дмитриевич, но дори да съм го виждал, не бих го запомнил. По-добре питайте жена ми, аз, честно казано, не съм по бижутата. — Внезапно се уплаши: — Да няма някаква връзка с мен?

— Не, не — бързо го успокои Меркулов и прибра снимката.

— Още по-добре, питайте Троекуров — продължи Кондаков със злорадство, — той ми се е фукал с колекцията си от скъпоценности. Но ви моля: без да посочвате, че информацията е от мен — днес имам очна ставка с него, нали?

Меркулов натисна звънеца и забеляза как потръпна Кондаков — явно се страхуваше от всесилния шеф на столичния търговски бизнес.

Подир Керим в кабинета влезе Троекуров с ръце зад гърба. Разтри си китките и подаде ръка на следователя. Демонстративно не забеляза своя министър.

— И така, Игор Фьодорович и Иван Николаевич — угрижен заговори Меркулов, — нашето разследване върви към своя край, та ви съветвам по братски да решите въпроса с оная шапка и да приключим.

Очите на Кондаков засвяткаха:

— Ще извинявате, но защо да си лепна и това?! И му кажете да не ме гледа така. Приемам израза му като заплаха.

— Нямаш смелост дори такава дреболия да признаеш! — възкликна Троекуров. — Ако си отворя устата за всичко, което знам за тебе, няма да изкараш и до утре. Ще те разстреля още тук, в пандиза. — Обърна се към следователя и продължи: — Аз съм принципен човек, както сигурно сте забелязали вече, Меркулов. Пет пари не давам за всичките ви демократи. От принципите си не отстъпвам! Аз! Аз и такива като мен посветихме живота си на народа. Толкова съм направил за тоя народ! За да не е гладен и жаден, гол и бос! Строил съм комунизма, милял съм за тази държава. И защо — за да дойде Горбачов с неговата перестройка. На ви демокрация! И какво сега? Всичките ни завоевания — кучета ги яли! Напои ли народа? Нахрани ли го? Разбишка страната. Докара народа до катастрофа. Това направи. Но не бързайте да се радвате. Ще има, дето е рекъл Йосиф Висарионович, и на нашата улица празник! Не всички са в затвора. Има навън и храбри мъже. При това на ключови позиции. Те ще вдигнат народа. Ще видят сметката на всичките ви демократи. И тогава, Меркулов, ще си сменим ролите. Вие ще гниете в ямата, аз пък отново ще управлявам Москва.