Карта от кости
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карта от кости». Краткое содержание книги:
Трагедията е нещо повече от палеж и масово убийство — някой е откраднал безценното съкровище, съхранявано от векове в златната мощехранителница на катедралата — костите на библейските влъхви, легендарните Трима царе.
Капитан Грей Пиърс, ново попълнение в Сигма, повежда своя екип на лов за Драконовия двор, тайно аристократично братство от алхимици, което датира още от Средновековието и се стреми към налагането на нов световен ред с помощта на обвитите в мистика кости.
Екипът на Сигма тръгва по следите на лабиринт от улики — от готическите катедрали на Европа през останките от Седемте чудеса на древния свят до едно мистериозно място, където наука и религия се сливат в заплаха, невиждана от самото сътворение на вселената.
Въоръжена с пропуска, тя се вля в потока посетители през портата и надолу по Виа дел Пелегрино.
В по-голямата си част градът-държава беше забранена зона. Единствените достъпни за обществеността места бяха базиликата „Св. Петър“, ватиканските музеи и Градината. Останалата част от стоте акра беше недостъпна, освен със специално разрешение.
Една част обаче беше наистина забранена територия, където пристъпваха малцина.
Апостолическият дворец. Домът на папата.
Където отиваше тя.
Вървеше бързо между казармите от жълтеникави тухли на швейцарската гвардия и сивите каменни блокове на църквата „Света Ана“. Тук нямаше и следа от великолепието на най-святото от светите места, просто многолюден тротоар и плътна редица коли в сърцето на Ватикана. Подмина папската печатница и папската поща и пресече улицата към входа на Апостолическия дворец.
Плъзна поглед по сградата от сиви тухли. Приличаше повече на светска правителствена сграда, отколкото на седалище на Светия отец. Само че видът й беше измамен. Дори и покривът. Изглеждаше износен и плосък, с нещо незабележителен. Тя обаче знаеше, че върху Апостолическия дворец има скрита градина с фонтани, обточени с решетки за увивни растения, алеи и усърдно под рязвани храсти. Всичко това беше маскирано с фалшив покрив, който да пази Негово светейшество от случаен поглед отдолу и от мощен снайпер по високите точки на Рим.
За Рейчъл дворецът символизираше самия Ватикана — тайнствен, потаен, дори леко параноичен, но в сърцето си — място на семпла красота и благочестие.
А същото май важеше и за нея самата. Макар да минаваше за набедена католичка, която ходеше на служба само по големите празници, все пак някъде в душата й се криеше сърцевина от искрена вяра.
Стигна до охраната пред двореца и още на три пъти показа пропуска си на различни швейцарски гвардейци. Докато изчакваше поредната проверка, се зачуди дали това не е нещо като реверанс към далечното минало, когато Петър три пъти се е отрекъл от Христос, преди да пропеят петлите.
Накрая я пуснаха в самия дворец. Чакаше я водач — американски семинарист, казваше се Джейкъб. Беше жилест, малко над двайсетте, но русата му коса вече оредяваше. Носеше черни ленени панталони и бяла риза, закопчана догоре.
— Моля, последвайте ме. Наредено ми е да ви заведа при монсеньор Верона. — Очите му се разшириха комично, когато погледна за втори път пропускай, и даже заекна от изненада. — Лейтенант Верона? Вие… роднина ли сте на монсеньора?
— Той ми е вуйчо.
Младият мъж се посъвзе и кимна отсечено.
— Извинете ме. Беше ми казано само да изчакам офицер от карабинерите. — Даде й знак да го последва. — Аз съм студент и помагам на монсеньор Верона в „Грег“.
Тя кимна. Повечето от студентите на вуйчо й го боготворяха. Той беше дълбоко отдаден на църквата, но беше запазил и строго научния си поглед върху нещата. Даже беше закачил на вратата на кабинета си в университета плакат със същия надпис, красял някога вратата на Платон: „Да не влиза никой, който не познава геометрията“.
Рейчъл последва студента в двореца. Бързо изгуби ориентация. Беше идвала тук само веднъж, когато бяха повишили вуйчо й в ръководител на папския институт за християнска археология. Беше присъствала на частната папска аудиенция. Сградата обаче беше огромна, с петстотин стаи, хиляда стълбища и двайсет вътрешни двора. Ето и сега, вместо да се отправят нагоре към папската резиденция на последния етаж, тръгнаха надолу.
Не разбираше защо вуйчо й беше пожелал да се срещнат тук, а не в университета. Да не би да е имало кражба? И ако бе така, защо не й беше казал по телефона? Но пък самата тя добре познаваше тукашния строг правилник за мълчание. Той беше вписан като каноничен закон. Ватиканът знаеше как да пази тайните си.
Стигнаха до малка, с нищо незабележителна врата.
Джейкъб я отвори и й направи път да влезе.
Рейчъл пристъпи в странна стая, сякаш излязла от романите на Кафка. Осветена силно до стерилност, стаята беше дълга и тясна, но таванът й беше много висок. Сиви стоманени кантонерки и чекмеджета обточваха стените от пода до тавана. Висока библиотечна стълба беше подпряна на една от стените — без нея не би могло да се стигне до най-горните чекмеджета. Макар и много чисто, помещението миришеше на прах и старост.
— Рейчъл! — извика вуйчо й от един ъгъл. С един свещеник седяха на бюро там. Махна й да се приближи. — Бързо пристигна, скъпа. Но пък аз и преди съм се возил с теб. Успя ли да блъснеш някого?
Тя му се усмихна и тръгна към бюрото. Вуйчо й не беше с обичайните си дрехи — дънки, тениска и плетена жилетка, а бе облечен официално и подобаващо на поста си, в черно расо с цикламени кантове и копчета. Дори си беше сложи гел на прошарените къдрици, а козята си брадичка беше подрязал съвсем ниско.