Карта от кости

— Вуйчо Вигор? — Още една усмивка. Вуйчо й, познат повече като монсеньор Вигор Верона, оглавяваше папския институт по християнска археология. Само че сега не се обаждаше от кабинета си в университета.

— Обадих се на майка ти, защото мислех, че си с нея. Но изглежда, карабинерската работа не се съобразява с часовника. Факт, който, струва ми се, майка ти никак не одобрява.

— Тъкмо тръгвам към ресторанта.

— Да… стига да не беше моето обаждане.

— Какво е станало?

— Вече се извиних от твое име на майка ти. Ще се видиш с нея и със сестра си на вечеря, така каза. В „Матрициано“. Ти ще черпиш, разбира се, като компенсация за причиненото им неудобство.

Нямаше съмнение, че Рейчъл ще плати — при това не само в евро.

— За какво става въпрос?

— Искам да дойдеш при мен, във Ватикана. Веднага при това. Ще уредя да те чака пропуск при портата Санта Ана.

Рейчъл си погледна часовника. Предстоеше й да прекоси половината център на Рим.

— Трябваше да се срещна с генерал Ренде в управлението заради едно разследване.

— Вече говорих с командващия ти офицер. Той одобри идването ти тук. Всъщност цяла седмица ще си на мое разположение.

— Цяла седмица?

— Или повече. Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. — После й обясни къде ще се срещнат. Челото й се набръчка, но преди да е попитала нещо друго, той сложи край на разговора.

— Ciao, bambina.

Тя се качи в колата си и поклати глава.

„Една седмица или повече?“ Изглежда, когато Ватиканът кажеше тежката си дума, дори военните слушаха и козируваха. От друга страна, генерал Ренде беше приятел на семейството и дружбата датираше вече трето поколение. Двамата с вуйчо Вигор бяха близки като братя. Не само шансът беше привлякъл вниманието на генерала върху Рейчъл, докато тя беше студентка в Римския университет. Вуйчо й се грижеше за нея още откакто баща й загина в пътна катастрофа преди петнайсет години.

Много лета двамата бяха обикаляли римските музеи — отсядаха при монахините от „Санта Бригида“ недалеч от Грегорианския университет, познат повече като „Ил Грег“, където вуйчо Вигор беше учил и където преподаваше и до днес. И макар че вуйчо й сигурно би предпочел тя да постъпи в манастира и да тръгне по неговите стъпки, явно си беше дал сметка, че Рейчъл е твърде буйна за такова благочестиво призвание, и вместо това я беше насърчил да следва повика на сърцето си. Беше й внушил и друг един дар по време на дългите им лета — уважение и любов към историята и изкуството, което увековечаваше най-великите изражения на човешкия дух в мрамор и гранит, в бои и платно, в стъкло и бронз.

А сега по всичко личеше, че вуйчо й още не е приключил с нея.

Тя си сложи слънчевите очила — със синкав оттенък — и се вля в движението по Виа Лабикано в посока към огромния Колизей. Там имаше задръстване, както винаги, но тя заобиколи по задните улички, тесни и стеснени още повече от паркирани накриво коли. Рейчъл обаче се промуши успешно — сменяше скоростите умело като състезател на Гран При. Мина на ниска предавка, когато стигна до входа към кръговото, където пет улици се сливаха в истинска лудница. Туристите смятаха римските шофьори за избухливи, нетърпеливи и непредпазливи. Рейчъл ги намираше за твърде мудни.