С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Здрасти — поздравиха те, щом чуха влизането, но не показаха изненада, нито интерес.
— Виждали ли сте Савана?
— Кого? — попита единият, без да отмества поглед от телевизора.
— Няма значение. Ще я намеря сам — отвърнах.
Прекосих хола и излязох на задната тераса. Видях същите хора, които седяха там миналата вечер, имаше и непознати лица, но от Савана нямаше и следа. Не беше и на плажа. Бях на път да се върна в колата, когато някой ме потупа по рамото.
— Кого търсиш? — попита тя.
Обърнах се на секундата.
— Едно момиче, което има навика да губи разни неща по кейовете, но иначе се справя чудесно със сърфа.
Тя сложи ръце на кръста и засия в усмивка. Беше с шорти и лятна блузка без ръкави. Имаше дискретен руж, червило и сенки на очите. Въпреки че я харесвах естествена — не забравяйте, че съм морско чедо — признавам, че така беше направо ослепителна. Приближи се към мен и аз усетих свеж аромат на лимон.
— Това ли представлявам за теб? Просто едно момиче?
Каза го едновременно закачливо и сериозно, а аз едва се сдържах да я прегърна пред всички.
— Ама това ти ли си била? — изиграх изненада аз.
Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.
— Готова ли си?
— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?
Когато й казах, тя вдигна вежди.
— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?
— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.
Тя се ухили насреща ми.
— Ето защо не излизам с непознати.
„Скаридената колиба“ се намира в центъра на Уилмингтън, в стария град до брега на Кейп Фиър. В единия край на района са туристическите обекти и магазините със сувенири, няколко антиквариата, няколко безумно скъпи ресторанти, кафе-бар, бутици и държавните учреждения. В другия край Уилмингтън показваше лицето си на голямо в миналото търговско пристанище: огромни складове, повечето празни, и няколко полунаселени офис-сгради. Съмнявах се, че туристите, които превземаха града през лятото, стигат дотук в разходките си. Аз подкарах точно в тази посока. Не след дълго тълпата започна да оредява, тротоарите постепенно опустяха, заредиха се стари разнебитени сгради.
— Къде е това място? — попита Савана.
— Малко по-нагоре — успокоих я аз. — На края на улицата.
— Нещо старо и забравено от бога, така ли?
— Предназначено е само за местни. Собственикът не се интересува от туристите, има си достатъчно клиенти.
След минута намалих скоростта и влязох в малкия паркинг, ограден от различни складови помещения. Пред „Скаридата“ имаше няколко коли. Те винаги бяха там. През изминалите три години мястото не се бе променило с нищо. Откакто се помня, винаги е изглеждало сякаш пред срутване, с разнебитена ограда на верандата, обелена боя и хлътнал покрив. Предполагам, че дори в далечната 1940 година е изглеждало така, въпреки че оттогава бе издържало не един и два урагана.
Отвътре помещението бе украсено с рибарски мрежи, куки, рибарски кепчета, една стара котва, гребла и няколко ръждясали вериги. Пред вратата имаше стара продънена лодка. Небето бе започнало постепенно да губи ярките си цветове и да потъмнява. Поведох я към входа и се зачудих дали да я хвана за ръка, но не направих нищо. Нямах никакъв опит с момичета, които наистина ми харесваха. И макар да бе минал само един ден, аз вече знаех, че газя в непозната територия.
Щом стъпихме на продънената веранда, Савана посочи към лодката.
— Може би е била на собственика, счупила се е и той затова е отворил ресторант.
— Може би. Но най-вероятно някой я е захвърлил тук, а него просто го мързи да я помръдне. Влизаме ли?
— Нали затова сме дошли? — отвърна тя и аз бутнах вратата.
Не знам какво бе очаквала, но ми се стори, че е доволна от гледката. Едната стена на помещението бе обходена от дълъг бар, прозорците гледаха към реката, а около масите имаше дървени пейки. Между тях сновяха две сервитьорки с дълги коси — те бяха част от декора и също като него не изглеждаше да са се променили — и разнасяха табли с храна. Въздухът миришеше на изгоряло дърво и цигарен дим, но миризмата подхождаше на обстановката. Повечето маси бяха заети, видях една празна до джубокса и я поведох натам. Звучеше кънтри, но не мога да ви кажа кой пееше. Аз съм фен на класическия рок.
Напредвахме бавно между масите. Повечето от клиентите бяха работници, които изкарваха прехраната си с тежък труд — строители, работници по поддръжката на парковете и плажа, шофьори. Не бях виждал толкова бейзболни шапки на „Наскар“ от… добре де, никога не бях виждал толкова много. Във взвода също имаше запалени по моторния бейзбол, но аз лично не обичах да гледам как група юнаци карат в кръг моторите си по цял ден или с часове мислят дали да изпратят статия за съответната спортна проява в автомобилната секция или в спортната. Най-сетне се добрахме до свободните места и седнахме един срещу друг.