Алексис Зорбас

— Ами защо отиде край морето? За да правиш сметки ли? Прощавай, началство, че те разпитвам, но не мога да разбера. Аз, когато се заема с цифрите, иска ми се да се свра в някоя дупка в земята, да ослепея, за да не виждам нищо. Вдигна ли аз очи да погледна я морето, я някое дърво или някоя жена, па макар и стара да е, отидоха по дяволите сметките. Крила им израстват на цифрите, проклети да са, крила им израстват и хвръкват!

— Защо е така, Зорбас? — казах аз, за да го подразня. — Ти си виновен. Нямаш сили да събереш мислите си.

— Знам ли и аз, началство? — отвърна той. — Както го погледнеш всяко нещо. Има някои работи, дето дори и премъдрият Соломон… На, веднаж минавах през едно селце. Един грохнал деветдесетгодишен старец садеше бадемово дръвче. „Ей, дядка! — викам му аз. — Бадем ли садиш?“ А той, както се беше навел, извърна се и ми рече: „Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!“ — „А пък аз — отвърнах — върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!“ Кой от двама ни имаше право, началство?

Изгледа ме тържествуващо и добави:

— Тук те искам!

Мълчах. Еднакво стръмни и мъжествени бяха и двата пътя, и могат и двата да те изведат на върха. Да работиш, сякаш не съществува смърт, и да работиш, мислейки всеки миг за смъртта, е може би едно и също нещо; но тогава, когато Зорбас ме попита, не знаех това.

— И тъй? — рече Зорбас подигравателно. — Не се кахъри, началство, не можеш да му хванеш края — други приказки бре, момчета!7 В този момент умът ми е в яденето, при кокошката и пилафа, посипан с канела отгоре; и от цялата ми глава излиза пара, като от пилаф. Нека първо хапнем, нека първо се натъпчем и после ще видим. Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът — пилаф тогава и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът — лигнит тогава и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?

Навлязохме в селото. Жените седяха по праговете и тихо бъбреха, старците, опрени на тоягите си, мълчаха. Под един отрупан с плод нар сбръчкана като стафида старица пощеше внучето си.

Пред кафенето стоеше изправен старец с леко изпъкнали очи с тежки клепачи, със строго, съсредоточено изражение на лицето, орлов нос, с благородна външност. Това беше Маврандонис, селският старейшина, от когото бях наел мината. Беше минал вчера при мадам Ортанс, за да ни вземе в къщата си.

— Срамота е това — каза той, — живеете в хана, сякаш няма хора в селото.

Той беше сериозен, скъп на думи, истински благородник. Ние отказахме; той се засегна, но не настоя.

— Аз сторих своя дълг — рече той и си отиде. След малко ни изпрати две буци сирене, кошница с нарове, делва стафиди и сушени смокини и цяла дамаджана ракия.

— Много здраве от капитан Маврандонис — каза ратаят, като разтовари магаренцето, — заповядайте, малко нещо, казва, но от сърце!

Благодарихме на селския първенец щедро, сърдечно.

— Сполай ви! — каза той, като постави ръка върху гърдите си.

И не продума повече нищо.

— Не обича много приказките — измърмори Зорбас, — кисел човек.