Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Ричард, Ричард, добре ли си?
Оръженосецът вдигна глава. Барликорн стоеше на вратата с ръка на камата си и го гледаше странно.
— Мили Боже! — възкликна стрелецът. — Приличаш на човек, който е видял призрак!
— Така е — въздъхна Ричард. — Бог да ми е на помощ, Кътбърт, моля те, остави ме!
И той се върна към ръкописа.
На следващата сутрин атмосферата в имението беше толкова напрегната, че всеки странеше от останалите. Разтревожих се. Говорих с лорд Саймън и го питах дали трябва да извикаме войска или трябва да въоръжа някои от моите собствени подчинени. Той каза, че не е необходимо.
Всяка нощ, преди да си легна, винаги се разхождах до брега на острова. Седях и гледах във водата; сладкият аромат на езерото, виковете на нощните птици и красивите залези винаги ме успокояваха. Онази ужасна нощ постъпих пак така. Бях близо до брода, който винаги беше наводнен, когато чух шум в дърветата зад мен. Познавах острова като петте си пръста. Обезпокоих се и бях нащрек, защото сметнах, че в дърветата зад мен има някой. Да бях действал веднага! Някой ме нападна и ме удари по тила. Когато се свестих, лежах върху сламата в една от моите пристройки. Петимата ми рицари и хора от свитата на лорд Саймън с извадени мечове, стояха надвесени над мен. Изправиха ме грубо на крака. Главата ме болеше, в устата ми имаше горчив вкус. В ръка държах кама, обляна в кръв чак до дръжката. По дрехите ми също имаше кръв, миришех на вино, до мен в сламата лежеше глинена кана. Васалите на лорд Саймън бяха побеснели. Един от тях ме блъсна в гърдите и ме нарече убиец. Бях твърде объркан, за да разбера какво ми казва. Филип Ферърс, водачът на свитата ми, беше просълзен.
— Лорд Роджър! — възкликна той. — Знаеш ли какво си сторил?
Чух как жена ми пищи в сградата на имението. Опитах се да ги отблъсна, но те здраво държаха ръцете ми.
— Покажете му! — извика някой. — Покажете на убиеца делото му!
Извлякоха ме навън. Беше лято и слънцето вече се изкачваше в небето. Влязохме в двора на имението и се отправихме обратно към брода. Главата ми още бучеше и не можех да си обясня защо дрехите ми бяха подгизнали от кръв и вино. Или защо бях стиснал камата. Изблъскаха ме между дърветата, по тясна пътека, която водеше към езерото. Бог ми е свидетел, едва не изгубих съзнание при гледката! Върху тревата с невиждащи очи и отметната глава, лежеше лейди Катрин Фицалан. Дрехата й беше вдигната над колената, гърлото — прерязано от ухо до ухо, лицето — посиняло. Никога няма да забравя ужаса в тези очи, а от неприличната поза на тялото й, разбрах, че с нея са се гаврили, преди да я убият. Васалите на Фицалан започнаха да ругаят и дори да ме удрят. Моите рицари ме защитаваха.
Заведоха ме отново в имението и сега вече знаех, че заради състоянието на дрехите ми и камата в ръката ми, са ме обвинили в убийството на лейди Катрин.
Крещях, че съм невинен, исках да се видя с лорд Саймън. Тогава дори собствените ми рицари проявиха чувствата си, разменяйки си ужасени погледи и шепнейки помежду си. Когато се върнах в замъка, разбрах защо. Трупът на лорд Саймън със смъртоносна рана в гърдите, лежеше на пода на спалнята му, където, както ми обясни един от моите рицари, бил открит.
Бог ми е свидетел, за пръв път в живота си припаднах от ужас. Когато се свестих, бях затворник в собствената си спалня. Майка ти, направо обезумяла, беше с мен. Лейди Мария беше кротка като сърна, беше живяла спокойно, защитена от ужасите на живота. Дори тогава, само няколко часа, след като се бяха случили тези две ужасни убийства, умът й вече беше разстроен. Опитах се да я успокоя, колкото можех. Поисках да донесат сина ми, но всичките ми молби и настоявания бяха отхвърлени.