Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Какво ме зяпаш, сър? — попита тя хладно.
— Н-нищо — заекна той. — Просто ми се искаше да можеше да ни помогнеш.
— Ще ви помогна.
Тя отвори вратата, през която се бяха опитали да влязат, и ги въведе в уютен, но доста тъмен салон. В далечния му ъгъл се намираше малка вратичка и тя превъртя ключа и ги покани в миришещата на мухъл стая, където светлината проникваше единствено през тесен прозорец високо на стената.
— Кабинетът на баща ми — обясни тя и гласът й отекна в мрака.
Грийнел чу щракане на огниво и стаята се освети, когато жената тихо запали свещите на стената и онези, които се намираха под металните си капачки в центъра на малката, овална маса. Стаята беше по-голяма, отколкото Грийнел беше очаквал. Беше изпълнена с малки ковчежета и сандъци; повечето бяха заключени, а съдържанието на няколкото отворени се търкаляше по пода — купчини документи, пергаментови свитъци. На рафтовете имаше още документи, договори за наемане на чираци и на кораби, безброй писма. Грийнел тихичко изстена. Как, за Бога, помисли си той, в цялата тази бъркотия би могъл да открие нещо, свързано с голямата тайна, за която сър Гилбърт Савидж му беше казал само преди няколко седмици? Оръженосецът имаше чувство, че са минали години, откакто беше напуснал калното, подгизнало от кръв бойно поле в Поатие. Седна на стола пред голямото писалище и унило отмести встрани роговете с мастило, пемзата, перата, ножовете за рязане на пергамент, печатите и дългите ивици червен восък. По-практична от него, Емелин разтвори една вехта, пожълтяла папка и прокара пръста си по една страница. Барликорн и Гилдас, които разбираха, че няма какво да правят тук, се върнаха в салона.
— Ще ни отнеме цяла вечност — въздъхна Ричард, загледан в прашния кабинет, — докато открием тук нещо, свързано с мен.
— Какво търсиш? — попита Емелин. — Никога не съм чувала баща ми да спомене името ти. — Тя го погледна закачливо. — Което е?
— Ричард Грийнел — отвърна той. — Оръженосец на сър Гилбърт Савидж. — Младежът се усмихна мрачно. — Беден рицар, не от тези места.
— Я виж ти! — каза тя язвително. — Ричард Грийнел, оръженосец на покойния сър Гилбърт Савидж, беден рицар, не от тези места.
Тя отново вдигна поглед и оръженосецът се усмихна на сполучливото й подражание.
— Важно е — каза той, като се изправи. — Сър Гилбърт, докато умираше при Поатие, ми каза, че трябва да дойда при мастър Хюго Котикол, адвокат от Колчестър; че той ще ми разкрие истината за моето раждане и семейство. — Той посочи папката. — Какво гледаш там?
— Баща ми беше много педантичен. Записваше си всичко, а това беше описът му. Никога не съм го чула да споменава името ти. — Тя прелисти папката и почука върху заглавието „RES SECRETAE“, тайни дела, както му обясни, и прокара бавно пръст по страницата. — О, да, ето го. Номер тринайсети. Р. Г. и Г. С.
— Ричард Грийнел и Гилбърт Савидж! — възкликна оръженосецът.
Той надникна над рамото й, не само заинтересован от написаното, но и развълнуван от мисълта да бъде толкова близо до нея, да се наслаждава на меките извивки на скулите й, да вдъхва лекия й парфюм. Погледна датата, вписана до името му — Лето господне 1340.
— Преди шестнадесет години! — възкликна Ричард.
Емелин рязко затвори папката, сложи пръст на устните си и се огледа по рафтовете. После посочи малка стълба в ъгъла.
— Моля те, донеси я.
Ричард се подчини. Момичето елегантно изкачи стъпалата, притиснало все още пръсти към устата си и се загледа в неосветените рафтове. Въздъхна и слезе долу, носейки свитък, увит в прашно платно, завързан с бяла връв и запечатан с три печата.
— Да, това ти принадлежи, Ричард Грийнел. — И тя му подхвърли свитъка.
Оръженосецът го улови и седна на писалището. Извади нож, преряза връвта, отвори го и кихна, когато прахът се издигна към лицето му. Отвътре извади ролка пергамент и я разгъна. Прегледа я набързо — бяха пет листа, пришити заедно, изписани с красив, четлив почерк. Синьо-зеленото мастило беше започнало да избледнява, макар пергаментът да беше от най-добро качество.
— Това е почеркът на баща ми — обяви Емелин, надничайки през рамото му. — Беше известен с калиграфските си способности.
Ричард й се усмихна и тя се изчерви.
— Както и с почтеността си. — Тя огледа кабинета. — Бог знае какви тайни се пазят тук. — Тя притисна рамото на младежа. — Ще те оставя. Искаш ли вино?
— Да, да — отвърна разсеяно Ричард. — Смесено с вода, моля.