Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Четвърта глава
Ричард остави документите и последва Барликорн нагоре по стълбите към една спалня. Капаците на прозореца бяха отворени, стъклата — почистени. Грийнел се взря надолу към тъмната улица и в светлината на фенера, прикрепен на стената, забеляза няколко фигури. Те излязоха по на светло и Ричард въздъхна. Приличаха на призраци, излезли от кошмар. Петимата мъже, облечени в разнородни дрехи, бяха тежковъоръжени с мечове, ками и ножове, които висяха на презраменните им ремъци и коланите. Всички бяха с хубави ботуши за езда; през гърбовете им бяха преметнати лъкове и арбалети. С изключение на един от тях, лицата им бяха скрити зад гротескни кожени маски, обковани с метал. Един дори носеше еленови рога на главата си. Мъжът без маска имаше слабо, жестоко лице, а едното му око беше скрито от превръзка. Те разговаряха и сочеха през улицата към къщите.
— Теб ли преследват? — прошепна Грийнел, като се отдръпна от прозореца.
— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Ако знаеха, че съм тук, щяха да нападнат. Епидемията ги е прогонила от гората. Денят, когато те спасих, се чудех къде са останалите. Възможността за лесна плячка, храна и пиене, особено през зимата, ги е довела в градовете. Щом болестта затихне и редът се възстанови, те ще изчезнат като сенки на светлината на слънцето.
— Били са тук и преди.
Ричард се извърна. Емелин стоеше в средата на стаята, подпряла ръка на един от стълбовете на леглото.
— Изглеждат ужасни, нали? Преди два дни нахлуха в една къща надолу по улицата. Градската стража казва, че не може да ги спре.
— Сигурен ли си, че са Догуърт и Ратсбейн? — настоя Грийнел.
— Ще разпозная това лице навсякъде — отсече Барликорн.
— Трябва да се махнем оттук — обяви оръженосецът. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той притисна отново лице до прозореца. — Барликорн, прав си. — Погледна към покрива отсреща и видя върху него първите дребни снежинки да се трупат. — Времето се промени.
— Къде ще отидем? — попита стрелецът.
— На север, към един остров, където се намира имението Кроукхърст. Ще ти обясня после.
— Ще ни трябват припаси — каза Барликорн.
— Аз мога да намеря — обади се Гилдас от вратата — и не се тревожете за Догуърт и Ратсбейн. — На слабото му лице се появи усмивка. — И друг път съм се отървавал от тях.
— Познаваш ли ги? — Барликорн пристъпи към него.
— Всички, които скитат по пътищата на Есекс, познават Ратсбейн и Догуърт — отвърна вещерът. — Те налагат такси и данъци, особено когато си сам. Няма да ми навредят. Плъховете не закачат другите плъхове.
— И аз ще дойда с вас — Емелин Котикол седна на ръба на леглото, приглаждайки скромно гънките на полите си.
— Няма какво да правиш в Кроукхърст.
— Няма какво да правя и тук — отвърна тя, — освен да чакам да умра от глад, да ме убият или изнасилят, ако онези джентълмени на улицата нахлуят в къщи.
Грийнел погледна решителното й лице и въздъхна, макар тайно да беше доволен. Младата жена му харесваше с практичността си и липсата на превземки. Освен това бащите им бяха близки приятели. Трябваше да изплати дълга си.
— Тогава да се стягаме — каза той и тръгна към вратата.
— Мистрес12 Емелин, имате ли коне?
— Баща ми ги държеше в конюшнята на ъгъла — отвърна девойката. — Ханджията на „Гълъбарника“ е добър и почтен човек. При него е конят на баща ми и две товарни понита.
Грийнел кимна на Гилдас.
— Вземи ги заедно с всичко, което успееш да откраднеш.
Шарлатанинът и Барликорн изчакаха, докато разбойниците си тръгнат, после се измъкнаха през малката странична врата. Ричард се върна в кабинета и продължи да проучва последните думи и завета на баща си. Емелин му донесе вино, после се подпря на масата и се загледа в него.
— Искам да знам — обяви тя.
Така че Ричард й разказа всичко, като й четеше извадки от писмото. Скръстила ръце, тя го слушаше внимателно.
— Споменавал ли е баща ти за баща ми и какво се е случило в Кроукхърст? — попита той.
Тя поклати глава.
— Никога. — Изведнъж пръстите й отново се вдигнаха към устните. — Но наблюдаваше внимателно онези петима рицари. Това си спомням. Тук често идваха пътешественици, защото баща ми им пишеше писмата и пазеше парите им. — Тя сви рамене. — Никога не съм ги подслушвала, но понякога баща ми им даваше вечеря и тези пет имена винаги се споменаваха в разговора. Какво правели? Какви облаги били получили? Каква е реколтата и печалбата им? И когато посетителите му си тръгваха, баща ми винаги идваше тук и си записваше всичко, каквото бяха казали в една книга. Нищо особено, просто приказки и клюки.
12
Архаична форма на обръщение към омъжена или неомъжена жена. — Бел.ред.