Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Ричард седеше, вцепенен от ужасяващата грамада. Един от мъжете с качулки извади малко звънче изпод наметката си и позвъня. Сложи го на земята, когато още две фигури се показаха от мъглата. Те тихо измъкнаха стройна фигура с дълга, черна коса от купчината. Ръка, покрита със сини петна, се подаде изпод савана, докато маскираните фигури, хвърляха трупа в канавката.
Грийнел, който беше видял достатъчно, обърна коня си и изчезна в нощта заедно със спътниците си.
Трета глава
Те виждаха подобни сцени по целия път до Колчестър — изоставени села, заковани с дъски къщи. В едно село, през което минаха, хората сякаш бяха полудели. Бяха открили на малкия пазарен площад група млади хора, само по долни ризи и с маски на козли, танцуваха пиянски и се съвкупяваха на земята, сякаш тези удоволствия щяха да отпъдят чумата. Оръженосецът и групата му набързо продължиха.
— Виждал съм същото нещо във Франция — промърмори Барликорн. Погледна към Гилдас, който беше необичайно мълчалив, откакто бяха навлезли в тази долина на смъртта. — Мислех, че си велик лечител. Не можеш ли да направиш нещо?
— Не и с бубоните или жълтата гной — отвърна шарлатанинът. — Мога да лекувам някои видове треска и други болести. Правя еликсир от сока на смачкан папратов мъх и го смесвам с пресечено мляко. Научих го от един мавър, дошъл от земята южно от Херкулесовите стълбове10.
В Колчестър положението беше същото — вонящите улици, с небе, скрито от високите, наклонени къщи, бяха населени с призраци. Не се чуваха църковни камбани. Нито един пазар, нито една сергия не бяха отворени. Нямаше нищо, освен злокобна тишина, нарушавана от време на време от скърцането на погребалната каруца или вой на някое куче. Понякога минаваха покрай някой монах, спуснал качулката на главата си, който се промъкваше по алеите, за да даде духовна утеха на семействата, затворени зад вратите с нарисувани кръстове. Няколко войници от замъка патрулираха по улиците, но приличаха на призраци от ада, с лица скрити зад наличниците на шлемовете. Всички носеха арбалети и когато Ричард и спътниците му приближиха, ги прогониха със сподавени ругатни. Мародерите също бяха тук. Разбойници, главорези и мошеници прелитаха като прилепи през улицата, ограбваха безпомощните, нахлуваха потайно в къщите, за да довършат умиращите и ограбят имотите им. Най-после младият оръженосец въведе групата в гробището и докато Баяр пощипваше тревата, седна на един повреден от времето надгробен камък и мрачно се втренчи в Барликорн.
— Как да открия Хюго Котикол? — попита той. — Никой не спира. Никой не иска да говори.
Димът и мъглата се носеха из изоставеното гробище.
— Трябваше да остана във Франция — добави той горчиво, после се огледа. — Къде е Гилдас?
Чу звук иззад страничната порта и шарлатанинът се появи, влачейки след себе си слаб мъж с лице на плъх и мазна коса. Камата на Гилдас беше плътно притисната отстрани на врата на безпомощната жертва.
— Кой е приятелят ти? — попита Барликорн.
— Зависи откъде го погледнеш — отвърна Гилдас. Гласът му се издигна. — Бог ще се погрижи за своите. Той ще ни спаси от ръката на…
— Млъкни! — изръмжа Барликорн.
— Това е Симпкин — каза Гилдас. — Той е крадец и трябва да бъде обесен. Хванах го да плячкосва запасите на кръчмата през улицата.
Щръкналите зъби на Симпкин го караха да прилича още повече на плъх.
— Гладен съм — изхленчи той. — Човек трябва да се храни.
— Можеш да ядеш каквото искаш — отвърна Гилдас, — след като ни заведеш при правника Хюго Котикол.
Симпкин набързо се съгласи и поведе Грийнел и спътниците му през лабиринта от улици. От време на време спираха и Симпкин извикваше към някоя забулена фигура, която се промъкваше из алеите, питаше за посоката и те продължаваха. Върнаха се на пазарния площад до църквата и свиха по една тясна улица. От едната страна се намираше аптеката, цялата закована с дъски. От другата имаше голяма триетажна къща с тухлени основи, чиито горни етажи бяха облицовани с бял гипс и елегантни черни греди. Въпреки това всички прозорци бяха със спуснати капаци. На предната врата имаше голям червен кръст с думите „Исусе, смили се!“, изписани под него.
— Това ли е къщата на Хюго Котикол? — разтърси Гилдас Симпкин за врата.
— Да! — изскимтя мъжът. — Аз изпълних обещанието си. Сега изпълнете вашето.
Гилдас го пусна и крадецът изчезна като хрътка по алеята. Известно време те чукаха на вратата, но нямаше отговор.
10
Стълбове на Херкулес са били наричани канарите, ограждащи Гибралтарския проток от европейската и африканската му страна. — Бел.ред.