Ловци на кости

Кръчмарят я гледаше напрегнато.

— Пълна си с изненади — измърмори. — Тоя танц е забранен.

— Знам.

— Ти си от Кюон Тали — продължи той по-тихо. — Итко Кан, предполагам, по дръпнатите ти очи и тази черна коса. Не бях чувал за Танцьори на Сянка от Итко Кан. — Наведе се към нея. — Аз съм роден край Грис, нали разбираш. Бях в редовната пехота на Дасем, забиха ми копие в гърба още в първата битка — и толкова. Изтървах Ю’Гатан, за което всеки ден благодаря на Опонн. Разбираш. Не видях как умира Дасем и съм благодарен за това.

— Но все пак имаш доста за разказване — каза Апсалар.

— И още как. — Той кимна многозначително. После я изгледа рязко, изсумтя и се обърна.

Тя хапна няколко залъка, отпи от бирата и болката позаглъхна.

Малко по-късно махна на кръчмаря и той се приближи.

— Излизам. Искам обаче да задържа стаята, да не търся другаде.

Той сви рамене.

— Нали я плати. Заключвам на четвъртата камбана.

Тя тръгна към вратата. Пазачите на кервани я проследиха с очи, но никой не понечи да я последва — поне не и веднага.

Надяваше се да са се вслушали в предупреждението й. Вече бе готова да убие някого тази нощ; и един щеше да стигне, ако питаха нея.

Пристъпи навън и за миг спря. Вятърът беше замрял. Звездите се провиждаха като размазани мушици зад булото ситна прах, все още слягаща се след бурята. Въздухът беше хладен. Апсалар придърпа наметалото, нагласи копринения шал над устата си и тръгна наляво. На пресечката с първата тясна уличка, потънала в дълбоки сенки, се шмугна в сумрака и изчезна.

Само след няколко мига двете парду се промъкнаха тихо към уличката, спряха и се взряха в криволичещия проход. Там нямаше никого.

— Истината каза — изсъска едната и направи с ръка знака „зло да пази“. — Тя върви в сенките.

Другата кимна и отвърна:

— Трябва да съобщим на новия си господар.

Тръгнаха си.

Застанала в лабиринта на Сянка, Апсалар погледа още десетина мига двете призрачни на вид парду, които сякаш потръпваха и ту изникваха, ту чезнеха в небитието. Любопитна беше кой ли е господарят им, но тази диря щеше да проследи някоя друга нощ. Обърна се и заоглежда изтъкания от сенки свят, в който се бе озовала. Безжизнен град във всички посоки. Нищо общо нямаше с Ерлитан — примитивна груба архитектура, засводени входове с каменни трегери към тесни проходи между високи стени. Никой не вървеше по тесните калдъръми. Сградите от двете страни на проходите бяха на по два етажа, с плоски покриви, прозорци не се виждаха. Само високи тесни входове зееха черни в мътния сумрак.