Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

-    Пощенска картичка от татко! Картичка от моето татенце! Той е жив и здрав, все още е в Кения, пише, че не успял да се свърже с нас, защото се бил изгубил в джунглата сред крокодилите, но нито за минута, мамо, чуваш ли? - нито за минута не престанал да мисли за нас! Целува ме силно скъпото ми миличко татенце! Тралала! Татенцето ми пак се намери! - накрая се хвърли с неистова радост върху майка си, която изкриви лице от болка: Зое й беше смазала ръката. - Щастлива съм, мамо, щастлива съм, нямаш представа колко! Сега вече мога да ти кажа: мислех си, че е умрял. Че са го изяли крокодилите. Нали си спомняш колко се страхувах, когато бях при него, като гледах тези отвратителни животни наоколо? И да ти кажа, бях сигурна, че някой ден щяха да го схрускат като стой, та гледай! - тя раззина широко уста, пое въздух и нададе злобни скърцащи звуци в желанието си да имитира щракащите крокодилски челюсти. - Той е жив, мамо, жив е! Скоро ще звънне на вратата... - след което изпадна внезапно в паника: - Оох, помощ! Той не знае новия ни адрес! Никога няма да ни открие!

Жозефин взе пощенската картичка. Действително беше от Кения. Щемпела върху марките показваше, че е била пусната преди месец в Момбаса и адресът, естествено, беше старият, в Курбвоа. Тя разпозна почерка на Антоан, приповдигнатия му стил на надут самохвалко.

Любими мои мъничета,

Пиша ви съвсем накратко, за да ви съобщя, че съм добре и се върнах отново в цивилизацията след продължителен престой във враждебната джунгла. Победих всичко, хищниците и треската, комарите и блатата, но никога, никога, нито за миг не преставах да мисля за вас. Обичам ви с цялото си сърце. До много скоро.

Татко

На седемдесет и седем години най-сетне Марсел Гробз бе станал щастливец, окрилен от неземно щастие. От ранни зори редеше неуморно молитви, кланяше се, прославяше, удряше чело в земята блаженството му да продължава вечно. Благодаря ти, Господи, благодаря ти за неизброимите добрини, с които ме даряваш, за това, че се къпя в щастие, че ме ръсиш с безчет наслади, че ме караш да подскачам от възторг, тъпчеш ме със сладост, караш ме да се премятам от щастие, да се търкалям в блаженство, да се нося в ураган от еуфория. Благодаря, благодаря, благодаря!

Казваше си го сутрин, на ставане. Повтаряше си го, докато се бръснеше пред огледалото. Тихо си го припяваше, докато си нахлузваше панталона. Призоваваше Господ и вси светии, докато си връзваше възела на вратовръзката, обещаваше да даде десет евро милостиня на първия срещнат просяк, пръскаше се с одеколон „Им-периал“ на „Герлен“, увеличаваше лептата, докато си пристягаше панталона с колана, след което се наричаше миризлив пор и посипвайки главата си с пепел, си обещаваше да отпусне по малко на още двама просяци. Щото и аз можеше да се озова на улицата, ако не бях успял да се измъкна от ноктите на Анриет и да се приютя на щедрата гръд на Душката. Колко нещастници се препъват и пропадат, защото не е имало някоя грижовна ръка, която да се протегне към тях в момента, в който затъват!