Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

Вдигна поглед от работата си, когато вратата на кабинета му се отвори. Одил влезе, както обикновено, без да чука — навик, който го подлудяваше. Навик, който за съжаление имаше и сестра Зелда Марки. Всъщност, щеше да му се наложи да вземе някакви мерки по този въпрос. Мисис Шипли се беше оплакала от навика на сестра Марки да отваря вратата, без да изчака да я поканят.

Както и очакваше, Одил пренебрегна раздразнението му и започна да говори.

— Уилям, мисля, че мисис Шипли не е много добре. Както сам видя, леко й прилоша след погребалната служба вчера и отново снощи. Чудя се дали не трябва да влезе в болничното отделение за няколко дни, така че да е под наблюдение?

— Възнамерявам да следя състоянието на мисис Шипли — отговори рязко д-р Лейн. — Опитай се да не забравяш, скъпа моя, че в нашето семейство аз съм човекът с медицинско образование. Ти не успя да завършиш сестринското училище.

Осъзнаваше, че е глупаво да го казва и моментално съжали, като знаеше какво ще последва.

— О, Уилям, толкова е нечестно — извика тя. — Сестринството е призвание, а аз осъзнах, че не е за мен. Може би щеше да бъде по-добре и за теб — и за други — ако бе направил същия избор. — Устната й затрепери. — А, струва ми се, не бива да забравяш и че управата на „Престиж Резидънс“ те назначи на тази длъжност само заради мен.

Един миг се гледаха мълчаливо, после, както обикновено, Одил се разкая.

— О, Уилям, беше грозно от моя страна. Знам колко си привързан към всичките ни гости. Просто искам да ти помогна и се страхувам, че още един нещастен случай ще те съсипе.

Приближи се до бюрото и се приведе над него. Пресегна се за дланта му, вдигна я към лицето си и погали с нея бузата и брадичката си.

Лейн въздъхна. Беше повърхностна — „глупачка“, би се сопнала баба му — но наистина беше хубава. Преди осемнадесет години бе толкова щастлив, че бе убедил тази хубава, доста по-млада жена да се омъжи за него. Освен това тя го обичаше, а и той знаеше, че честите й сърдечни посещения при обитателите на дома доставяха удоволствие на повечето от тях. Понякога изглеждаше досадна, но несъмнено бе искрена, а това означаваше много. Малцина от обитателите като Грета Шипли я намираха за глупава и досадна, което, според Лейн, само доказваше интелигентността на мисис Шипли, но не можеше да става и дума, че тук, в „Латъм Майнър“, Одил му бе в помощ.

Лейн знаеше какво се очаква от него. Практически без да показва примирението си, той стана, прегърна жена си и каза:

— Какво бих правил без теб?

Почувства облекчение, когато секретарката звънна по интеркома.

— Мис Холоуей е тук — обяви тя.

— По-добре да тръгваш, Одил — прошепна Лейн, предотвратявайки неминуемото й предложение да остане и да участва в срещата.

Както никога, тя не се възпротиви и се измъкна през незабележимата врата в кабинета му, която водеше към главния коридор.

17

Предишната нощ, като се обвиняваше за тричасовата си дрямка, Маги все още бе напълно будна в полунощ. Виждайки, че няма да успее да заспи скоро, тя бе слязла отново долу в малкия кабинет и бе открила книги, някои от които с много илюстрации, за „къщите“ в Нюпорт.