Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Аз съм един от онези изостанали типове, които нямат телефон в колата си. Съжалявам. Никога не ме е бивало особено да се проявявам като скаут. А прекъснах и вечерята ти.

— Няма нищо. Бях си приготвила само сандвич. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Тръгвам. Маги, като знам какви бяха чувствата на Нюела към теб, мисля, че мога да си представя колко близки са били отношенията помежду ви.

— Да, такива бяха.

— Ако ми позволиш да ти дам малък съвет, той е да се вслушаш в думите на големия изследовател Дуркхайм по повод на смъртта, а именно: „Мъката, също като радостта, нараства и се усилва, когато се предава от един човек на друг“.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тихо Маги.

— Притеснявам те, а това е последното нещо, което бих искал да направя. Иначе се опитвам да ти кажа, че според мен си от хората, които имат навика да задържат мъката вътре в себе си. Ще ти бъде по-лесно, ако си по-отворена в моменти като този. А вероятно се опитвам да ти кажа и че искам да ти бъда приятел.

Отвори вратата.

— Ще се върна в петък следобед. Завърти два пъти ключа, моля те.

Отиде си. Маги пусна резето и се отпусна в стола. Изведнъж кухнята й се стори ужасяващо тиха и тя си даде сметка, че трепери. Как можеше Ърл Бейтмън да си помисли, че ще му бъде благодарна за неочакваното появяване и за опита тайно да отвори вратата?

Стана и с бързи, тихи крачки изтича през трапезарията и влезе в тъмната дневна. Коленичи до прозореца и надникна навън под прикритието на завесата.

Видя Бейтмън да върви по пътечката към улицата.

Стигна до колата си, отвори вратата, после се обърна и дълго стоя, втренчен в къщата. Маги имаше чувството, че макар тъмнината вътре да я скриваше добре, Ърл Бейтмън знаеше или поне долавяше, че го наблюдава.

Фенерът в края на алеята хвърляше сноп светлина близо до него и докато Маги го наблюдаваше, Бейтмън пристъпи в светлото пространство и махна с ръка — прощален жест, очевидно предназначен за нея. Той не може да ме види, помисли си тя, но знае, че съм тук.

15

Вторник, 1 октомври

Когато в осем часа сутринта телефонът иззвъня, Робърт Стивънс посегна да го вдигне с лявата си ръка, докато с дясната продължаваше здраво да държи чашата с кафе.

Неговото „добро утро“ бе малко грубовато, забеляза развеселено съпругата му, за която бе женен от четиридесет и три години. Долорес Стивънс знаеше, че мъжът й не обича да му звънят рано сутрин.

„Онова, което може да се каже в осем, спокойно би могло да почака и до девет“ — бе неговата максима.

Обикновено по това време му се обаждаше един от възрастните му клиенти, с чиито данъци се занимаваше. С Долорес се бяха преселили в Портсмут преди три години с намерението да прекратят работа, но Робърт реши да поддържа формата си, както се беше изразил, и пое няколко избрани клиенти. В разстояние на шест месеца се беше натоварил в пълния си капацитет.