Анатомия на плашилото

Защото или ще ти се присмеят, или ще те съжаляват. А аз не мога да понасям нито едното, нито другото. За мен нещата от живота са винаги на ръба между истината и лъжата. Истината е много сериозна, а лъжата унизителна. Странно, но когато връзките между хората са разкъсани и няма какво да те поддържа, най-добре е да вървиш по този ръб. Ще сгрешите, ако мислите, че в отношенията си с Ташко съм се ръководила от това схващане. Нямаше нужда да го лъжа, защото не го обичах. Чувството ми към него в края на нашия съвместен живот бе истинска, неподправена неприязън. Той беше твърде безобиден, за да го мрази човек. Така обаче не можеше да се живее, непрекъснато изпитвах пропадане и трябваше да се заловя за нещо. В никакъв случай не мога да кажа, че онова, другото, ме е удовлетворило. Човек е недоволен дори в удоволствията си! Направих тази стъпка, за да си докажа, че просто нищо не съм загубила, но че и нищо не бих могла да спечеля. Все пак това е някаква сигурност! Сега си давам сметка, че то е било като обезболяващо средство. След преминаване на действието му, понеже не е лекарство, болката става още по-безмилостна и непоносима. Но никой не е виновен! Мене така са ме възпитавали — ще дойде царският син, и всичко ще бъде наред.

Може би не знаете, че аз работя в магазин за вълнени платове. Няма да кажа като другите, че си обичам работата. Работата си е работа и ако обичаш тая, значи не обичаш никоя друга. В магазина попаднах заради специалността, която бях придобила в гимназията. А може би и затова, че там има бонификации, с които, както се шегуваше Ташко, успешно можеш да стартираш в живота.

Не си спомням кога и как се запознахме със Симеон. Той често идваше в магазина, но си излизаше все с празни ръце. Минаваше покрай топовете с платове, опипваше ги и дори не ме поглеждаше. Беше висок, с артистично сресана коса, която на слепоочията бе взела да побелява, макар че изглеждаше доста млад. Не мога да кажа, че беше строен, защото беше малко пълен, но в никакъв случай дебел. Приличаше на бивш манекен, който сега е готвач. Поздравяваше ме учтиво, разменяхме по някоя незначителна дума и си отиваше, без да каже какво търси. Сигурно ви се е случвало подобно нещо: срещаш често един човек, без да искаш, започваш да го поздравяваш, а не знаеш нищо за него. Един ден той пак дойде, но този път се задържа повече. Заговорихме, но той пак не каза нищо особено. Нито с жест, поглед или намек показа, че гледа на мене като на жена, Намирам, че съм доста привлекателна, и винаги се вбесявам от тия мъжки погледи, от тия извръщания, които те карат да се чувствуваш като окачена на ченгел. Симеон не беше такъв. Каза ми, че идвал толкова често, понеже искал да си купи плат за сив панталон с вишнева нишка. Извади петдесет лева, каза, че току-що ги получил от баба си, а той бил голям прахосник, и ме помоли да ги остави при мен, та когато се появи такъв плат, да отрежа за един панталон. Остави парите пред мен и бързо излезе от магазина. В това нямаше нищо неестествено, ние вече бяхме, кажи-речи, познати и аз можех да му свърша такава услуга, без да се чувствувам обвързана. Но стана точно обратното. Цял ден мислих за него. Няма какво да крия, харесвах го и същевременно изпитвах неясна тревога, като че ли съм извършила престъпление.