Владение на мрака

— Записа се на курс, организиран от Миньорските дружества — в годината, когато се роди Миша. Преподавателката казваше, че имал дарба. Според мен тя казваше същото на всеки от тях, който ловеше що-годе око.

— Но той е продължил да рисува?

— Това за него беше възможност да напуска къщата. Да се измъква от шума и мръсните пелени. — Горчивината избликваше на вълни от Джени Прентис. Удивителен, но окуражаващ беше фактът, че не бе успяла да зарази с нея дъщеря си. Може пък това да имаше нещо общо с втория баща, когото Миша бе споменала. Карен си напомни, че трябва да попита за другия мъж в живота на Джени — още един, който блестеше с отсъствието си.

— А много ли рисуваше по време на стачката?

— През всеки хубав ден излизаше, нарамил торбата с боите и статива. Ако пък валеше, отиваше в пещерите с приятелите си от Дружеството за защита на пещерите.

— Имате предвид пещерите Уиймс? — Карен познаваше пещерите, които водеха от брега дълбоко надолу под скалите от пясъчник, издигащи се между Източен Уиймс и Бъкхейвън. Няколко пъти беше играла в тях като дете, без да има представа, че те представляват историческа забележителност в качеството си на място, обитавано навремето от пикти. Всички местни деца играеха в пещерите, което бе и причината да се основе дружество за тяхната защита. Сега пред по-дълбоките и опасни части от мрежата тунели в пещерите имаше издигнати прегради, и любителите историци и археолози ги охраняваха, за да могат в тях да си играят само възрастни.

— Мик е имал интерес към пещерите?

— Мик проявяваше интерес към всичко. Играеше футбол, рисуваше си картините, мотаеше се из пещерите, погълнат бе изцяло от работата си в профсъюза. Всичко и всички бяха по-важни за него от това да отделя време за семейството си. — Джени кръстоса крака и сключи ръце пред гърдите си. — Той твърдеше, че това му помагало да не се побърка по време на стачката. А пък аз мисля, че така просто успяваше да се измъкне от отговорностите си.

Карен съзнаваше, че стъпват на обещаваща почва за по-нататъшните й търсения, но можеше да си позволи да отложи питанията. Потиснатият гняв на Джени бе останал непроменен в продължение на двайсет и две години, нямаше да се изпари точно сега. Имаше нещо по-неотложно, което я интересуваше.

— И така, откъде успяваше Мик да намери пари за бои по време на стачката? Не разбирам много от изкуство, но знам, че подходящата хартия и боите не струват малко.

Не можеше да си представи, че някой стачник би харчил пари за материали за рисуване по време, когато не са стигали парите за храна и отопление.

— Не искам да създавам неприятности на никого — поде Джени.

„О, разбира се“.

— Оттогава са минали близо двайсет и три години — каза Карен категорично. — Не ме интересуват дребни злоупотреби от времето на миньорската стачка.

— Един от преподавателите по рисуване от гимназията живееше горе, в Коултън. Беше един дребничък, сакат човечец. Единият му крак беше по-къс, пък беше и гърбав. Мик ходеше да му работи в градината, и той му плащаше с бои. — Тя изсумтя леко. — Попитах дали не може да му плаща с пари или с храна. Но се оказа, че човекът давал всичките си пари на бившата си жена. А пък боите измъквал от училището. — Тя отново скръсти ръце. — Така или иначе, той вече е покойник.