Дългият път надолу

— Ще бъдат всички познати на Теса.

— А, те ли? — попита Мартин.

— И Алфи ще бъде там, и Табита, и тайфата, дето ходят в събота. И Киселия Пийт, и останалите от графичния дизайн.

Мартин изпъшка; на Морийн започна да й прилошава.

Млад африканец, подкарал скапан стар форд, спря до нас. Свали прозореца и се наведе.

— Къде ще ходите?

— Шордич.

— Трийсет лири.

— Майната ти — надигна глас Джес.

— Млъквай — сряза я Мартин и се качи отпред. — Аз плащам — уточни той.

Останалите се качихме отзад.

— Честита Нова година — поздрави шофьорът.

Никой от нас не отговори.

— На парти ли? — попита шофьорът.

— Ти изобщо познаваш ли Киселия Пийт? — попита я Мартин. — Надяваме се да го видим. Ще падне голяма веселба.

— Веселба ли? — изсумтя Джес. — Как може да си такъв чекиджия? — Ако човек смята да се шегува с Джес и да иронизира, тогава е най-добре тя да бъде предупредена предварително.

Сигурно вече бе станало четири сутринта, но наоколо се мотаеха десетки хора, и в коли, и в таксита, и пеша. Всички бяха на групи. Понякога хората ни махаха. Джес махаше на всички.

— Ами ти? — обърна се Джес към шофьора. — Цялата нощ ли ще работиш? Или ще кривнеш за малко да обърнеш някое и друго?

— Работа toute la nuit — отвърна шофьорът. — Тоест цяла нощ.

— Кофти късмет — заяви Джес.

Шофьорът се засмя весело.

— Да. Кофти късмет.

— А госпожата няма ли нищо против?

— Моля?

— Госпожата. La femme. Тя няма ли нищо против? Не се ли оплаква, че работиш нощем?

— Не, не й пука. Вече не. Не и там, където се намира.

Всеки, наострил емоционалните си антени, щеше да усети, че настроението в таксито стана черно и мрачно. Всеки с някакъв опит в живота, щеше да разбере, че този човек има какво да разкаже, че историята му, каквато и да бе тя, едва ли щеше да ни докара по-весело настроение. Всеки, който имаше здрав разум, щеше да замълчи.

— Ясно — отвърна Джес. — Лоша жена, значи, а?

Аз се намръщих, сигурно и останалите. Голямата уста отново се раздрънка.

— Не е лоша. Мъртва. — Уточни го с безизразен глас, сякаш говореше за някакъв факт, сякаш в неговата професия „лош“ и „мъртъв“ са два различни адреса, които често се случва да объркват хората.

— А-ха.

— Да. Лоши мъже я убили. Убили нея, убили майка й, убили баща й.

— А-ха.

— Да. В моята страна.

— Ясно.

И точно тук Джес реши да млъкне: точно в момента, когато мълчанието й щеше да я изобличи. Пътувахме, всеки потънал в собствените си мисли. Готов съм да се обзаложа на един милион, че в мислите на всеки един от нас се въртеше въпросът: „Защо този не беше горе? Да не би да се е качил и да е слязъл като нас? Дали ще ни се присмее, ако му разкажем за бедите си? Как стана така, че той се оказа такъв… инат?“