Дългият път надолу

Цяла минута ги гледах.

— Казвай — подкани ме Джес. — Да не би да забрави защо си решил да се самоубиваш, а?

— Не съм забравил, разбира се — отвърнах аз.

— Айде тогава, казвай, каквото ще казваш.

— Умирам — отвърнах аз.

Знаете ли, мислех си, че никога повече няма да ги видя. Бях убеден, че след малко ще си стиснем ръцете, ще си пожелаем щастливо… каквото там се пожелава, ще се затътрим обратно по стълбите или ще скочим от шибания покрив, в зависимост от настроението, характера, същността на проблема и така нататък. Дори не ми бе минавало през ум, че цялата тази работа ще стане банална като краставичките в Биг Мак.

— Не ми изглеждаш много добре — обади се веднага Джес. — Какво ти е? СПИН ли?

СПИН се връзваше. Всички знаеха, че може да си го носиш месеци наред; всички знаеха, че е неизлечим. И въпреки това… Двама приятели бяха починали от СПИН и с такова нещо шега не биваше. Ако имах СПИН, значи не ми се полагаше никакво чукане. Но пък — всичко това ми мина през ума за трийсет секунди, след като Джес изстреля въпроса си — коя неизлечима болест е по-подходяща? Левкемия? Вирусът „Ебола“? Нито едната от тях не ми прошепна: „Хайде, давай, мой човек, използвай ме. Аз съм болест убиец само на шега. Не съм достатъчно фатална и никой няма да се обиди.“

— Имам нещо на мозъка. Казва се ККР. — Това, разбира се, го взех от „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, една от най-любимите ми групи, която ми е давала страхотно вдъхновение. Нито един от тях не ми приличаше на върл фен на „Крийдънс“. Джес беше прекалено млада. За Морийн нямаше защо да се притеснявам, а пък Мартин щеше да се усъмни само ако му кажех, че умирам от неизлечима форма на АББА.

— Нещо като краниопатично коро… нещо си. — Много се гордеех с това „краниопатичното“, дето го измислих. „Коро“-то, не мога да си кривя душата, беше слаба работа.

— Има ли лек за това? — попита Морийн.

— Естествено — обади се Джес. — Има лек. Можеш да вземеш някое хапче. Просто него не можеш да го мръднеш. Ужас.

— Предполагат, че е от злоупотреба с наркотици. Наркотици и алкохол. Така че вината си е само моя.

— Значи сигурно се чувстваш като голям муньо — отбеляза Джес.

— Така е — казах аз. — Ако „муньо“ означава тъпанар.

— Да. Както и да е, ти печелиш.

Тези думи веднага потвърдиха подозрението ми, че ги е обзело желанието за надпревара.

— Наистина ли? — стана ми приятно.

— Ами да. Ти умираш. Мамка му. Да знаеш, че това е… Като купи, спатии или как там се казваше… Коз! Ти държиш козовете, мой човек.

— Аз бих казал, че да си болен от неизлечима болест ти носи точки само в тази игра — заяви Мартин. — А играта се казва „Най-големият нещастник“. Май никъде другаде не я играят.

— Колко ти остава? — промълви Джес.

— Не знам.

— Приблизително. Просто кажи горе-долу как смяташ.

— Млъквай, Джес — изсъска Мартин.