Дългият път надолу

Иска ми се да се заблуждавах. Честно. Щеше да ми помогне. Само че в уебсайта ни имаше табло за бележки и от време на време ги четях и виждах, че хората изпитват същото като нас. Преглеждах и таблата на други и виждах, че нямат фенове като нашите. Всички имат фенове, които харесват работата им, иначе нямаше да са фенове, нали така? Само че като четях таблата на другите, разбирах, че хората си тръгват след нашите концерти, обзети от специално чувство. И ние го усещахме, и те го усещаха. Просто не бяха достатъчно, струва ми се. Както и да е.

На Морийн й прилоша, след като Джес я нападна, и човек не може да я вини. Господи! И аз трябваше да поседна, ако Джес ми се нахвърлеше по този начин, да не говорим, че нямаше да си намеря място. Отведох я навън, на малката тераса на покрива, до която май не достигаше слънце по никое време на деня и годината, но пък имаше пластмасова маса и скара, както си му е редът. Тези малки скари ги има из цяла Англия, нали? За мен те представляват победата на надеждата над обстоятелствата, защото само можеш да се взираш към тях през противния дъжд. Още двама седяха на масата, но щом видяха, че Морийн не се чувства добре, станаха и влязоха вътре, а ние седнахме. Предложих й чаша вода, но тя не искаше нищо, затова просто поседяхме известно време. След това и двамата чухме някакъв съскащ звук, който се разнасяше от сенките до скарата в далечния ъгъл и решихме, че има мъж. Беше млад, с дълга коса и мизерни мустачки, свил се в тъмното, докато се опитваше да привлече вниманието ни.

— Извинете — прошепна той, колкото високо смееше да ни заговори.