Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Сега пък какво казах? Исках да съм наясно каква е работата.
— Не е нужно ние да изясняваме каквото и да е — заявих аз. — И сам мога да се справя.
— Не особено успешно — засече ме Джес.
— Нима? И това ми го казва момиче, което не може да преглътне, че са я зарязали?
Потънахме в злобно мълчание.
— И така — обади се Мартин. — Всичко е ясно.
— Сега какво? — попита Джес.
— Като начало си отиваме вкъщи — разпореди се Мартин.
— Как ли пък не. И защо да го правя?
— Защото ние ще те заведем насила.
— Ще се прибера при едно условие.
— Кажи.
— Първо ще ми помогнете да открия Час.
— Всички ли?
— Да. Иначе наистина ще се самоубия. А съм прекалено млада, за да го направя. Сам го каза.
— Като се замисля, вече не съм сигурен дали съм бил прав. Струваш ми се по-мъдра от останалите на твоите години. Сега вече ми е ясно.
— Значи няма проблем да скоча? — тя направи крачка към ръба на покрива.
— Върни се тук — настоях аз.
— Пет пари не давам, да знаеш — каза тя. — Или скачам, или отиваме да търсим Час. На мен ми е все едно.
Така и стана, защото й повярвахме. Може би други хора в някоя друга вечер нямаше да й повярват, но ние тримата не изпитахме съмнение нито за миг. Не че бяхме убедени, че е готова да се самоубие — просто останахме с впечатлението, че тя ще направи каквото си е наумила, когато е решила. Ако си бе навила на пръста да скочи от сградата, за да разбере какво е, щеше да скочи. След като ни стана ясно, въпросът беше дали на нас ни пука достатъчно.
— Ти нямаш нужда от нашата помощ — опитах се да я убедя аз. — Ние нямаме представа къде да търсим Час. Ти си единствената, която може да го открие.
— Да, ама когато съм сама, ставам нещо малко шантава. Чувствам се объркана. Затова се озовах тук горе.
— Какво ще кажете? — обърна се Мартин към нас двамата.
— Аз няма да ходя никъде. Не мърдам от този покрив и няма да си променя мнението.
— Добре. Няма да те насилваме.
— Защото те ще тръгнат да ме търсят.
— Кои са те?
— Хората от дома.
— И какво от това? — попита Джес. — Какво ще направят, ако не успеят да те открият?
— Ще тикнат Мати на някое ужасно място.
— Говорим за същия Мати, дето е увиснал като дроб ли? На него пука ли му къде е?
Морийн погледна безпомощно Мартин.
— Парите ли са проблемът? — попита Мартин. — Затова ли трябва да си мъртва до сутринта?
Джес изсумтя, но аз разбирах защо пита.
— Платила съм само за една нощ — обясни Морийн.
— А имаш ли пари за повече от една нощ?
— Да, разбира се.
Самата мисъл, че може да няма, я вкисна. Тя направо се скапа. Все едно.
— Тогава обади им се и им кажи, че ще остане два дена.
Морийн го погледна отново по онзи безпомощен начин.
— Защо?
— Защото така — сопна й се Джес. — За ’кво да продължаваме да се ебаваме тук горе?
Мартин изсумтя в подобие на смях.
— Не е ли така? — попита Джес.
— Аз поне не виждам причина — съгласи се Мартин. — Освен очевидната.
— А, това ли? — продължи Джес. — Забравете тази работа. Изпуснахме момента. Слушайте ме какво ви казвам. Трябва да си намерим друго занимание.
— Дори и да си права и да сме изпуснали момента — намесих се аз, — защо да трябва да правим каквото и да било заедно? Защо да не се приберем и да не седнем да гледаме телевизия?
— ’Щот се държа шантаво, когато съм сама. Нали вече ви казах.
— А на нас какво ни пука? Преди половин час дори не те познавахме. Пет пари не давам колко шантаво се държиш, когато си сама.
— Значи не се чувстваш обвързан с нас заради всичко, което преживяхме заедно.
— Не.
— Ще се почувстваш. Представям си как все още сме приятели, когато остареем.
Настъпи мълчание. Очевидно не всички споделяхме тази представа.
Морийн
Не ми стана приятно, че ме изкараха дребнава стисната беднячка. Тук не ставаше въпрос за пари. Имах нужда от една вечер, затова и платих за една вечер. След това щеше да се наложи да плаща някой друг, ала мен вече нямаше да ме има и нямаше да знам.
Те просто не разбираха, беше ми ясно, че не разбират. Да, знаеха, че съм нещастна. Само че не разбираха начина ми на мислене. Според тях, ако аз умра, Мати ще го тикнат в някой дом. Защо тогава просто не го оставя в такъв дом и не умра? Каква е разликата? Това просто показва, че не могат да ме разберат нито мен, нито Мати, нито отец Антъни, нито който и да е друг от църквата. Нито един от хората, които познавам, не мисли по този начин.