Дългият път надолу

Когато стигнахме, където се бяхме запътили, Мартин му даде щедър бакшиш, а човекът остана доволен и благодарен и ни нарече приятели. Бихме искали да сме му приятели, но той сигурно нямаше да остане с много високо мнение за нас, ако ни опознаеше.

Морийн не искаше да идва с нас, ала ние я поведохме по стълбите към апартамент, който бе най-точното подобие на нюйоркски мезонет. В Ню Йорк Сити щеше да струва цяло състояние, което означаваше, че в Лондон също ще бъде цяло състояние плюс трийсет процента. Все още беше пълно с народ, нищо че бе четири сутринта и беше бъкано с такива, дето не ги понасям: студенти изкуствоведи. Да, Джес вече ни бе предупредила, но въпреки това останах шокиран. Вълнени шапки, мустаци с липсващи части, разни нови татуировки, пластмасови обувки… Добре де, аз съм либерален човек и не исках Буш да избомби Ирак, обичам кльопачката, както и всички други, обаче тези типове ме плашат и направо ги ненавиждам, главно защото нямаше да харесат бандата ми. Когато свирехме в някой колежански град и се изправяхме пред такава сбирщина, знаех, че направо ще ни скапят. Тези хора не харесват истинската музика. Не харесват „Рамоунс“, нито пък „Темптейшънс“, или „Матс“; падат си по Ди Джей Блипи и тъпите му пискуни. Или пък се преструват, че са разни скапани гангстери и слушат хип-хоп за убийства и оръжие.

Така че не бях очарован от компанията. Притеснявах се, че ще се сбия и дори знаех защо може да има бой: щях да защитавам или Мартин, или Морийн от подигравките на разни скапаняци с катинарчета, или някоя жена с мустаци. Не стана така. Странното бе, че Мартин, облечен в костюм, с изкуствения си тен, а Морийн с шлифера и удобните обувки, се смесиха идеално с гостите. Изглеждаха толкова нормални, сякаш бяха попаднали точно където трябва. Мартин и зализаната му като за пред камера коса спокойно можеше да мине за някой от групата „Крафтверк“, а Морийн можеха да я вземат за доста смахнат вариант на Мо Тъкър от „Велвт Ъндърграунд“. Аз пък, с избелелите черни дънки, кожено яке и стара тениска с надпис „Житан“, бях като някакво изкопаемо.