Фурията на Академа

– За тях ще бъде чест.

Бърнард даде знак на Джиралди да поеме грижата за ранените марати, а конярите се приближиха да огледат ранените коне и гарганти, както и два окървавени вълка.

– Добре изглеждаш – каза Бърнард.

– Как е племенникът ти? – избоботи Дорога.

– Учи – отвърна Бърнард. – Кайтай?

– Учи – рече Дорога и се обърна към Амара. – А, момичето, което лети. Трябва да се храниш повече, момиче.

Амара се засмя.

– Ще се опитам, но непрекъснато тичам по задачи за Първия лорд.

– Да, от тичането много се отслабва – съгласи се Дорога. – Намери си мъж. Роди си деца. Това винаги върши работа.

Противна пулсираща болка преряза Амара през корема, но тя се опита да задържи усмивката на лицето си.

– Ще си помисля по въпроса.

– Пфу – изсумтя Дорога. – Бърнард, да не би нещо да не ти е наред в гащите?

Лицето на Бърнард пламна в аленочервено.

– Ъх. Не.

Дорога забеляза смущението на графа и избухна в грухтящ, лаещ смях.

– Вие, алеранци! Всички се чифтосват – каза Дорога. – На всички им харесва. А само вие се преструвате, че не го правите.

Амара се забавляваше със смущението на Бърнард, макар че само болката от думите на Дорога ѝ бе попречила самата тя да се изчерви. Бърнард сигурно щеше да реши, че тя е просто твърде обиграна, за да се смути от някакви си приказки.

– Дорога – каза тя, за да го измъкне от затруднението, – откъде получи тази рана? Какво се случи с хората ти?

Усмивката на маратския главатар се стопи и той се обърна към равнината с мрачно изражение на лицето.

– Получих я заради собствената ми глупост – отвърна той. – Останалото е само за вашите уши. Трябва да влезем вътре.

Бърнард се намръщи, кимна му и го покани с жест да го последва. Двамата влязоха заедно в територията на гарнизона и се отправиха към кабинета на Бърнард.

– Искаш ли да се нахраниш? – попита Бърнард.

– След като приключат хората ми – отвърна Дорога. – И техните чала. Зверовете им.

– Разбирам. Седни, ако искаш.

Дорога поклати глава и се разходи мълчаливо из кабинета. Отвори шкафа, взря се в тухлите на камината и извади няколко книги от скромното по размери рафтче, за да разгледа страниците им.

– Твоят народ – каза той. – Колко е различен от нашите!

– В някои отношения – съгласи се Бърнард. – Но в много други си приличаме.

– Да. – Дорога прелисти страниците на „Хрониките на Гай“, като се спря да разгледа една от илюстрациите. – Моят народ не знае толкова много неща като твоя, Бърнард. Ние нямаме тези... как ги наричате?

– Книги.

– Книги – рече Дорога. – Нито рисуваната реч, която хората ти използват в тях. Но ние сме древен народ и имаме своето познание. – Той посочи раната си. – Черна китка и пясъчна трева, стрити на прах, премахват болката, спират кръвта и затварят раната. А вие щяхте да имате нужда от шевове или от вашата магия.