Фурията на Академа

– Разбира се.

– Да ти събера ли пощата? – попита той.

Тя поклати глава.

– И без това съм изморена от пътуването до тук. Ако ще трябва пак да летя, не искам да нося със себе си излишна тежест.

Той кимна и излезе от кабинета си, а Амара го последва. Двамата прекосиха заедно източния двор и се отправиха към грамадната, надвиснала над главите им Защитна стена, която ги отделяше от просторните равнини в земите на маратите. Стената достигаше трийсет фута височина и ширина, беше направена от черен базалт и изглеждаше като изсечена от единствен гигантски каменен блок. Покрай бойниците бе издигната редица от зъбери. Портата, която бе достатъчно широка и висока, за да пропусне и най-големия гаргант, бе изработена от цял лист от някаква тъмна стомана, каквато Амара не беше виждала досега, и която бе извлечена от недрата на земята от самия Първи лорд след битката отпреди две години.

Те се изкачиха по стъпалата към бойниците, където в боен ред се бяха строили осемдесетте прошарени ветерани на Джиралди – мъже, оцелели след Втората калдеронска битка. Кървавочервените нашивки на Ордена на Лъва изпъкваха върху ширитите на панталоните им и макар да бяха облечени в парадните си облекла, всеки от мъжете носеше бойното си оръжие и броня, изработени от неук­расена, изпробвана в битките стомана.

В далечината се виждаха приближаващите се към крепостта фигури, които все още представляваха само движещи се из долината тъмни, неясни петна.

Амара се наведе между два каменни зъбеца и вдигна ръце. Тя призова Сирус и фурията ѝ се гмурна между ръцете ѝ, превръщайки въздуха в лист изкривена светлина, която уголеми образа на далечните пътешественици.

– Това е Дорога – докладва тя на Бърнард. – И ако не греша, с него е Хашат.

– Хашат ли? – попита Бърнард, мръщейки се. – Тя му е нужна, за да патрулира из източните блата и да удържа Вълците. Твърде опасно е да пътуват заедно с толкова малък отряд.

Амара се намръщи и ги огледа.

– Бърнард, Хашат върви пеша. Конят ѝ накуцва. Има и други от Конете, които вървят пеша. Виждам и носилки. Коне и гарганти без ездачи. Ранени животни.

Бърнард се намръщи и кимна отсечено.

– Прав беше, центурион – каза той. – Това е боен отряд.

Джиралди кимна.

– Само че не идват да се бият с нас. Възможно е някой да ги преследва.

– Не. Движат се твърде бавно – отвърна Бърнард. – Ако някой ги гонеше, досега да ги е заловил. Слез долу и събери лечителите.

– Слушам, сър.

Центурионът даде знак на хората си да приберат оръжията в ножниците, после излая заповедите си, изпращайки няколко от мъжете да напълнят с вода ваните и да съберат гарнизонните призователи на вода, за да се погрижат за ранените.

На обезсиления отряд на Дорога му бе нужен повече от час, за да стигне до крепостта. Междувременно готвачите изпълниха въздуха с аромата на печено месо и прясно опечен хляб, отрупаха масите с храна, струпаха малка купчина сено за гаргантите, а около конюшните подредиха поилки с вода и храна за конете. Легионерите на Джиралди разчистиха малка площ в един от складовете и подредиха няколко реда постелки с одеяла за ранените.