Падение и подем

– Какво вярвам аз, не е важно – отвърна той. – Ето това никога няма да проумееш. Знаеш ли, че във Фйерда вече ти вдигат олтари? Във Фйерда, където изгарят всеки Гриша на клада? Границата между страха и страхопочитанието е много тънка, Алина Старков. Аз мога да я променя. Това е наградата, която ти предлагам.

– Не я искам.

– Въпреки това ще я имаш. Хората се сражаваха за Равка, защото царят беше заповядал така, защото войнишката заплата помагаше да спасят семействата си от гладна смърт, защото нямаха друг избор. А за теб ще се бият, понеже в техните очи ти си спасението. Ще гладуват в твое име, ще положат в краката ти своя живот и живота на децата си. Ще воюват без страх и с радост ще умират. Няма по-велика сила от вярата и няма по-велика армия от оная, която е водена от нея.

– Вярата няма да защити твоите войници срещу ничевие. Нито фанатизмът, колкото и да е голям.

– Ти гледаш единствено войната, а аз – мира, който идва след нея. Вярата не познава граници и националности. Любовта към теб е пуснала корени във Фйерда. Скоро ще последва Шу, а после и Керч. Нашите хора ще тръгнат по всички земи да разнесат благата вест не само из Равка, а по цял свят. Така ще дойде мирът, Санкта Алина. Чрез теб.

– Цената е твърде висока.

– Войната е цената на промяната.

– Но я плаща простият народ, селяни като мен самата. Никога хора като теб.

– Ние...

Дадох му знак да замълчи. Мислех за Тъмнейший, който превърна в руини цял един град; за брата на Николай, Василий, който нареди възрастта за военна повинност да бъде намалена. Аппарат твърдеше, че говори от името на народа, но не беше по-различен от останалите.

– Гледай да са в безопасност, попе, това паство и тази армия. Гледай да са нахранени. Гледай по лицата на децата да няма татуировки и те да стоят по-далеч от пушките. Останалото остави на мен.

– Санкта Алина...

Отворих вратата към стаята му.

– Скоро ще се помолим заедно – казах. – Но мисля, че ти може да започнеш още сега.

ДВАМАТА С МАЛ ОСТАВИХМЕ Аппарат залостен в своята стая, охранявана от Толя – изрично разпоредихме той да внимава вратата да е постоянно затворена и никой да не нарушава молитвеното уединение на свещеника.

Подозирах, че Аппарат скоро ще си възвърне контрола върху свещениците стражи, даже върху Владим. Но на нас ни трябваха само няколко часа преднина. Дотогава можеше да се смята за късметлия, че не го натиках в най-влажното кюше на архива.

Когато най-накрая стигнахме стаята ми, заварих тясното бяло помещение претъпкано с Гриша, а Владим чакаше край вратата. Моята спалня се знаеше като една от най-просторните в Бялата катедрала, но въпреки това бе същинско предизвикателство да побере дванайсет души. Никой от тях не изглеждаше твърде пострадал. Устната на Надя беше подпухнала, а Максим се грижеше за сцепената вежда на Стиг. За първи път, откакто се намирахме под земята, имахме възможност да се съберем всички заедно. Гледката на Гриша, струпани плътно един до друг и отпуснати върху оскъдните мебели, действаше успокоително.