Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
- Колкото по-далеч, толкова по-добре - подмятах аз, но на дядо никак не му беше до смях и той само ми напомняше, че момичето винаги е първо по всички предмети.
- Освен по смятане - възразявах нахакано аз. - В смятането не може да ми стъпи и на малкия пръст.
Преспокойно смятах наум всички задачи, които Ребека Салмън решаваше дълго в тетрадката - направо позеленяваше от яд.
Татко не отиде нито веднъж в училището на Джубилий Стрийт, виж, дядо наминаваше най-малко по веднъж в срока и си говореше нещо с учителя, господин Картрайт, който го убеждаваше, че с тия мои успехи в смятането преспокойно съм можел да стана някой ден счетоводител или чиновник. Веднъж дори подметнал, че можел „да ме уреди в Сити“. Което си беше чиста загуба на време, защото аз не исках друго, освен да продавам заедно с дядо на сергията.
Чак когато навърших седем години, проумях, че името, написано отстрани на дядовата сергия: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“, е същото като моето. Малкото име на баща ми беше Джордж и той многократно бе давал да се разбере, че щом дядо престане да работи, няма да поеме сергията, понеже не искал да се разделя с колегите по доковете.
Бях неописуемо доволен от решението му и казах на дядо, че когато някой ден поема сергията, няма да се налага дори да сменяме името.
Дядо само изсумтя и подметна:
- Не искам, момчето ми, цял живот да се трепеш в Ист Енд. Прекалено умен си, че да ставаш продавач на сергия.
Натъжих се - толкова ли не разбираше, че аз искам само това!
Училището се точеше сякаш безкрайно, аз преминавах от клас в клас, а в края на учебната година Ребека Салмън винаги грабваше наградата за най-добра ученичка. Най-неприятното в цялата дандания около връчването на свидетелствата бе, че всяка година волю-неволю бяхме принудени да я гледаме как, накипрена в бяла рокля, бели чорапки и черни обувки, Ребека се изтъпанва на подиума и декламира Псалм двайсет и трети. На дългата черна коса дори си слагаше бяла кордела.
- Няма да се учудя, ако всеки ден си сменя гащите - изшушука веднъж в ухото ми малката Кити.
- И се обзалагам на една гвинея, че още е девствена - подметна и Сал.
Прихнах, защото, чуеха ли думичката, всички улични търговци по Уайтчапъл Роуд се превиваха от смях, макар че, да ви призная, по онова време си нямах и понятие какво е това „девствена“. Дядо ми каза „шшшт“ и не се усмихна нито веднъж, докато и аз не се качих на подиума, за да си взема наградата по смятане - кутия шарени пастели, които изобщо не ми трябваха. Но пак си бяха за предпочитане пред другата награда - книжка.
Докато се връщах на мястото си, дядо ръкопляскаше толкова силно, че някои от майките се извърнаха и се усмихнаха, от което дядо се преизпълни с още по-голяма решимост да продължа да уча, докато навърша четиринайсет години.
Щом станах на десет, дядо ми разреши, преди да отида на училище, да редя стоката по сергията. Картофите най-отпред, зелените зеленчуци в средата, меките плодове в дъното - такова беше златното му правило.
- Докато не ти дадат парите, не им позволявай да пипат плодовете - заръчваше ми той. - Трудно ще наранят картофа, но още по-трудно ще продадеш чепка грозде, която някой е пипал и после е изпуснал.
На единайсет вече взимах парите от купувачите и им връщах рестото. Тогава научих още нещо. Случваше се да върна парите, клиентът да ги подържи в дланта си и после да я отвори колкото да видя, че някоя от монетите, които съм му дал, е изчезнала сякаш вдън земя, та се налагаше отново да връщам ресто. Така пропилявах доста от печалбата, която изкарвахме с дядо за седмица, ето защо той ме научи да казвам:
- Два пенса ресто, госпожо Смит.
И чак тогава да подавам монетите, и то така, че да ги виждат всички.
На дванайсет вече знаех да се пазаря с доставчиците на „Ковънт Гардън“, при това с каменно лице, което по-късно, докато продавах стоката на Уайтчапъл Роуд, грейваше в усмивка до уши. Установих и че дядо често сменя доставчиците.
- Така със сигурност няма да смятат, че съм им в кърпа вързан.
На тринайсет вече се бях превърнал в неговите очи и уши - познавах по име всички що-годе свестни търговци на плодове и зеленчуци на „Ковънт Гардън“. Начаса надушвах кои продавачи слагат хубави плодове над прогнилите, кои посредници ще се опитат да скрият някоя и друга натъртена ябълка и кои доставчици ще правят, ще струват, но ще те ударят в кантара. И най-важното, знаех кои клиенти на сергията в Уайтчапъл не си плащат вересиите.
Помня как се преизпълних с гордост в деня, когато госпожа Смели, съдържателка на странноприемница на Комършъл Роуд, ми каза, че съм бил от стара коза яре и някой ден ще се справям не по-зле от дядо. Вечерта го ознаменувах, като си поръчах първата халба бира и запалих първата цигара. Нито бирата допих, нито цигарата допуших.