Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Ето за какво си мислеше затворената Никол. Вярно е, че агентите на господин полицейския лейтенант бяха страшни, вярно е, че имаше и други места, където гаснеха настанени в болница жени, но те не можеха да се сравнят с нейното краткотрайно и прекрасно уединяване на улица „Сен Клод“. Какъв смисъл има да си жена и да имаш правото на прищевки, ако понякога не се разбунтуваш срещу доброто, за да го промениш в зло поне в мечтите си? За този, който се отегчава, всичко става бързо черно. Никол съжаляваше вече за Бозир, скърбеше и за свободата си. Нека признаем, че нищо не се е променило в света на жените от времето, когато в навечерието на женитбата си по любов дъщерите на Юда отивали да оплакват в планината своята девственост.
Олива, лишена от всякакво общуване и виждане с други хора вече от две седмици, стигна до най-неприятния миг на мъка и раздразнение, причинени от обзелата я скука. След като беше изчерпала всяко търпение, не смееше да се покаже нито на прозореца, нито да излезе, тя започна да губи апетит, но не и желанието да си въобразява, и колкото повече се увеличаваше това желание, толкова повече не й се ядеше.
Точно този ден в миг на душевно оживление Калиостро неочаквано я посети. Той влезе, както обичайно, през ниската врата на къщата, прекоси наскоро подредената градинка в двора и почука по капаците на апартамента, зает от Олива. Четири почуквания бяха уговореният предварително сигнал, за да се вдигне резето, което младата жена поиска за по-голяма сигурност, ако случайно дойде посетител, който има ключ.
Олива смяташе, че предпазните мерки не са излишни, за да се запази целомъдрие, до известна степен обременяващо според нея. При дадения от Калиостро сигнал тя вдигна бързо всички резета, което показваше, че страшно има нужда да разговаря с някого. Жизнена като парижка гризетка, тя се втурна да прегърне благородния надзирател на затвор и с ядосан, дрезгав и рязък глас се провикна:
— Господине, аз се отегчавам!
Калиостро я погледна и леко поклати глава.
— Вие се отегчавате! — каза той, като затвори вратата. — Жалко, скъпо мое дете, това е лоша болка.
— Лесно е да говорите — каза тя. — Идвате, отивате си и дишате, животът ви минава в удоволствия, които сам си подбирате, а аз живуркам в пространство, което сте ми определили, аз не дишам, а треперя. Предупреждавам ви, господине, че вашата помощ ми е ненужна, тя няма да ми попречи да умра.
— Да умрете! Вие! — усмихна се графът. — Хайде де!
— Казвам ви, че се държите зле с мен, забравяте, че дълбоко и страстно обичам някого.
— Господин Бозир ли?
— Да, Бозир. Аз го обичам, казвам ви. Никога не съм го криела от вас. Нима си въобразявате, че ще забравя моя скъп Бозир?
— Изобщо не допусках, че не мислите за него, госпожице, направих всичко възможно, за да получа новини за Бозир, и сега ви ги нося.
— О! — възкликна Олива.
— Господин Дьо Бозир — продължи Калиостро — е чаровно момче.
— По дяволите! — отвърна Олива, като не разбираше към какво я насочва.
— Млад и хубав — добави Калиостро. — Пълен с въображение.
— С огън… Малко груб с мен. Но пък… справедливото и строго наказание е знак за обич.
— Вие имате златна уста — продължи Калиостро. — Имате голямо сърце и бистър ум, красива сте и аз, който го зная, аз, който се интересувам от всяка любов на този свят — това е една моя странност, мислех да ви свържа с господин Дьо Бозир.
— Преди месец не мислехте така — каза смутена Олива.
— Слушайте, скъпо дете, всеки добре възпитан мъж, види ли хубава жена, се старае да й се хареса, когато е свободен като мен. Ще признаете обаче пред мен, че ако малко съм ви ухажвал, то не е било дълго. Беше съвсем естествено да се въздържам, като виждах колко обичате господин Дьо Бозир.
— О, не ми се подигравайте!
— Не ви се подигравам, честно! Вие устояхте тъй решително.
— О, нали! — извика Олива, очарована, че е забелязана нейната съпротива.
— Заради вашата любов… — каза равнодушно Калиостро.
— Но вашата любов — възрази Олива — не беше никак настойчива.
— Аз не съм нито толкова стар, нито толкова грозен, нито глупав, нито пък беден, че да понеса отказ или успех от едно лесно прелъстяване, госпожице. Вие винаги щяхте да предпочетете господин Дьо Бозир, аз го почувствах и се примирих.
— О, не! — каза кокетката. — Това, че ми подадохте ръка, че ме посещавате, че ме ухажвате така почтително, не беше ли една малка надежда за мен?
Коварната Олива просто изгаряше с поглед посетителя, дошъл, сякаш за да попадне в клопката на нещо, което тя дълго време не беше правила.