Цялата нощ не мръдна от бюрото. Когато свещите догоряха, продължи да композира на тъмно. Въпреки несъвършенствата на текста бе обзет от желание да напише музика, която да отговаря на темата. Заглавието на немски му допадна и звуково: „Die Entf’uhrung aus dem Sarail“ — то подхождаше на операта много повече, отколкото обичайните италиански заглавия. Сметна за добър знак факта, че героинята се нарича Костанца и че романтичните сцени изискват тъкмо този тип лирични арии, които му се искаше да създаде.
Констанце почука на вратата да му оправи леглото и да подреди стаята и се учуди, че изобщо не си е лягал; дори се засегна, задето не бе вкусил от петела. Но в този миг той така я обичаите, понеже проявяваше грижи за него и понеже се казваше Констанце; харесваше я, защото беше млада и привлекателна; харесваше названието „Die Entfuhrung aus dem Sarail“, макар Стефани още да не бе дал съгласието си.
Тя каза:
— Ще ви донеса закуската, но само при условие, че ще я изядете — и той обеща да я погълне цялата; тогава Констанце го погледна с радостни очи.
Волфганг попита:
— Какво стана с Алоизия?
Констанце се намръщи и отвърна:
— Двете пак са се сдобрили. Това е изгодно за тях. И веднага излезе да му донесе закуската.
Когато седна да пише на татко, за да му съобщи какво е станало и да поиска неговото одобрение, Волфганг бе вече убеден, че трябва да създаде опера по либретото на Стефани. Той подчерта:
„Сам ще се увериш, скъпи татко, че сюжетът заслужава човек да се залови с него, защото макар да изисква промени и някои от стиховете да са слаби, турският колорит ще допадне на местната публика — той тук е на мода. Текстът породи в главата ми много мелодии и щом либретото има тази заслуга, то е добро. Написах вече една ария за Кавалиери и една за Адамбергер, както и увертюрата с турска тема, нещо съвсем различно от всичко, което съм писал досега. Каквото навремето пишех за десет дена, сега завършвам за два. Веднага щом партитурата бъде преписана и разполагам с поправеното либрето, ще ти ги пратя. Знаеш, че съм готов да извърша всичко, за да ти угодя, и ако харесаш музиката, това ще ме направи много щастлив. Твой винаги покорен и любящ син:
Волфганг Амадеус Моцарт.“
Надяваше се, че това ще подобри отношенията им.
Животът в Залцбург бе станал за Леополд нерадостен. А почти нищо не се беше променило. Откак се върна от Виена, Колоредо не отваряше дума за Волфганг, сякаш подобно пренебрежение показваше най-добре безразличието му. Карл Арко отбягваше Леополд, а той още продължаваше да бъде капелмайстор, докато Хайдн и Брунети запълваха, доколкото можеха, липсата на сина му. Сега обаче Леополд още повече живееше с интересите на Волфганг, защото знаеше, че един Моцарт никога не ще стане титулярен капелмайстор в Залцбург и че пред него във Виена се откриват големи възможности.
Писмото на Волфганг за новата опера накара Леополд да се почувствува почти както преди. Долавяше, че синът му не е истински доволен от либретото, но не иска възражения по този въпрос, ето защо той потвърди, че това е подходящо либрето. И разбираше причината. Щом тази опера ще бъде представена пред великия княз Павел, тя ще стане най-голямото музикално събитие във Виена. Но може би трябваше да се пуснат в ход също така интриги и ласкателства, а за това Волфганг не беше годен.
Мъчеха го и други опасения. Приятели, завърнали се наскоро от Виена, му съобщиха, че там се коментирало нашироко обстоятелството, че синът му живее под един покрив с три неомъжени жени. Те се изразиха жестоко и язвително и Леополд разбираше, че това се дължи най-вече на злоба, защото приятелите никога нямаше да простят на Волфганг, задето се е отървал от Залцбург; и все пак имаше нещо вярно във всичко казано. Много го обезпокоиха думите на Алберт фон Мьолк: „Госпожа Вебер, изглежда, е решила на всяка цена да ожени Волфганг за една от дъщерите си, щом му е позволила да излязат с Констанце само двамата.“
Ето защо, въпреки че остана доволен от новината за операта, той писа следното:
„Възложили са ти да напишеш опера за сарай — това е окуражително, но не трябва да разчиташ на парите, преди да си ги получил. Докато не ти връчат стоте дуката, които са ти обещали, и не чуеш императорът да вика «Браво!», не вярвай никому, особено на Стефани, който в тази работа очевидно преследва лична изгода.
Сега повече от всякога се налага да бъдеш предпазлив. Пишеш ми, че имаш само една-единствена ученичка, а при това положение едва ще свързваш двата края. Затова ще бъде много глупаво от твоя страна да се обвързваш с каквито и да било задължения в момент, когато може би стоиш на прага на кариерата си във Виена.
