Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
— Така значи — проточи тя. — Чак сега разбирам. Странно нещо, как се подреждат нещата…
— Какво имате предвид? — вдигна вежди генералът.
— Мамонтов и Паригин. Дълго се мъчих да проумея защо са се появили такива странни кандидатури. А те не са странни, Иван Алексеевич. Те са просто обречени на провал. Обречени. Разбирате ли? Онзи, който е избрал Никита Мамонтов, е бил сигурен, че момчето не става за вербуване за учебния център. Че е слабо и ще се уплаши. А Паригин е бил препоръчан като човек, който стопроцентово не е свързан с престъпния свят. Просто Мелник е взел от Миша Доценко делото за убийството на Шепельов и от всички, които са били разпитвани по това дело, е избрал най-приличния човек. Именно най-приличния — кореняк московчанин, с висше образование, работил през целия си живот като инженер в един и същи завод, спокоен, интелигентен. Човек, който със сигурност не е извършил това убийство и не би изтърпял в дома му да идват някакви хора с идиотски настоявания да си признае престъпление. Всичко е било замислено по този начин. Той да се възмути и да потърси милицията, да се надигне вълна и тази вълна да бъде в прекрасна хармония с вълната, надигната от Баглюк чрез статията. Всичко пасва, разбирате ли? Кой там се е опитвал да натопи другия — Стоянов Зеленин или обратното?
— Доколкото ми е известно — обратното — Зеленин се е опитвал да изтика началника си.
Той замълча и Настя се напрегна. Нещо не беше в ред. Не беше схванала всичко докрай. Нима генерал Заточни, човек зает и заемащ далеч немалка длъжност в министерството, началник на главно управление, да, такъв човек да е дошъл в дома й вечерта само за да й съобщи това, което й съобщи? Тя никога не би повярвала, че това е възможно. Само в сълзливите мелодрами крупни ръководители благоволяват да посещават болните си подчинени, за да ги зарадват с добри новини.
— Иван Алексеевич, чакам да преминете към главното — предпазливо каза тя. — Нали има и нещо друго, заради което сте дошли?
— Има. Кажете ми, още ли не сте се отказали да напускате тази си работа?
„Ох — с облекчение си помисли тя, — слава богу, не става дума за татко. Татко няма отношение към това. Иван е решил да ме вземе при себе си.“
— Не, не съм се отказала. Веднага щом оздравея и тръгна на работа, ще подам рапорт.
— Не го правете, Настенка.
Тя го погледна изненадано. Изключително рядко генералът я наричаше така. Защо не иска тя да напусне отдела?
— Защо? Мислех, че всичко съм ви обяснила. А сега вече имам още по-солидни основания, за да не работя с Мелник. Аз нищо не мога да докажа, Иван Алексеевич, но съм твърдо убедена, че Мелник по някакъв начин е свързан с тази Програма.
Заточни весело се разсмя, леко стана от фотьойла, разходи се из стаята и застана точно пред Настя.
— Настенка, нима сте могли да си помислите, че вашият приятел Денисов знае нещо, което аз не знам? Ами че аз нямаше да струвам и пукната пара, ако не знаех всичко, което с тайнствен шепот ви е съобщил покойният Едуард Петрович.
— Значи сте знаели? — слисано смотолеви тя, без да знае какво да мисли. Чувстваше се като абсолютна идиотка — впрочем през последния месец това не й се случваше за пръв път.
— Разбира се, че знаех. И много разчитах на вас, защото разбирах, че рано или късно вие ще затворите кръга.
— Как така ще затворя кръга? Откъде сте могли да знаете, че Денисов преди смъртта си ще пожелае да разговаря с мен?
— Не, не сме знаели това. Беше чиста случайност, която само ни помогна. Залагахме на съвсем друго обстоятелство.
— На друго ли? И какво беше то?
— На омразата ви към новия началник.
— Какво?!
— Да, да, Настенка, правилно ме разбрахте. Някак прекалено активно отгоре тикаха Мелник към тази длъжност и на нас ни стана любопитно на кого и за какво е потрябвало това място. Не е някаква манна небесна, а си е адски труд…
— Кои бяхте тези вие?
— Ние. Аз и Гордеев. А после нашият тесен кръг любопитковци естествено се поразшири. Та, значи, започнахме да наблюдаваме Мелник и решихме, че нещо с него не е наред. Но натискът отгоре беше прекалено силен, повече не можехме да протакаме, не беше възможно и да се съпротивляваме. И Гордеев се престори, че е отстъпил. Много разчитахме на вас, Анастасия, знаехме, че ако нещо около Мелник е нечисто, то непременно ще проличи и вие със сигурност ще забележите. А забележите ли, непременно ще ровите докрай — характерът ви е такъв. Защото и вие сте любопитна и не обичате неразкрити тайни. Сега разбирате ли моята реакция, когато дойдохте у дома, разплакахте се и ме замолихте да ви взема от отдела? Нещата едва започваха да се проясняват, а вие искахте да слезете от сцената. Не можех да допусна това. И после — за мен беше очевидно, че колкото по-скоро изобличите Мелник, толкова по-скоро при вас ще се върне Гордеев, но не можех да ви го кажа.