Мъжки игри

Заточни се спря, обърна се с лице към нея и я погледна в очите:

— Това е нещо ново. Не искате ли да го обсъдите с мен?

— Не искам. По-рано исках. Но вие някак не подкрепихте порива ми. Имах чувството, че посещението ми ви дразни и отегчава. Не се тревожете, Иван Алексеевич, аз вече няма да ви се натрапвам с глупостите си. Това наистина беше моментна слабост. Въобразявах си, че сме приятели и винаги мога да дотичам при вас, за да споделя проблемите си. Признавам, че неправилно оцених ситуацията — един генерал не може да бъде изповедник на редови оперативен работник. Моля ви за извинение.

Тя говореше, загледана право в жълтите очи на Заточни, и тези очи вече не я сгряваха с топлата си светлика, както преди. Те бяха студени и сериозни.

— Не сте извинена. Обидена сте ми, така ли? Вероятно това е правилно. Всяка жена на ваше място щеше да се обиди. Но аз няма да ви се извинявам. Държах се така, както сметнах за нужно и правилно в онзи момент. И ако това ви е обидило — какво пък, тъй да бъде! Да вървим, времето ме притиска.

Те излязоха от парка и бързо тръгнаха към метрото, където генералът беше оставил колата си.

— Да ви закарам ли? — попита той, докато вадеше ключовете от джоба си.

— Не, благодаря, ще отида с метрото.

— Какво, още ли ми се сърдите?

— Моля ви се, разбира се, че не. Щях ли иначе да ви моля за тази среща?

— Не си кривете душата, Анастасия. — Той се приближи още повече до нея. Сега очите му бяха топли — като две локвички разтопено злато, снежнобелите зъби искряха в усмивка. — Щом ми се сърдите и се обиждате, но въпреки това сте дошли при мен да говорим за престъпленията, с които се занимавате, това означава, че продължавате да обичате работата си, за вас тя е над всичко, включително и над нашите глупави амбиции и обиди. Така че не смейте да ми разправяте, че не искате повече да работите в милицията.

Настя с усилие откъсна погледа си от неговите грейнали жълти очи. Тя никога не можеше да разбере с какво толкова я омагьосва той. Познаваха се от почти две години и през цялото това време тя бе чувствала, че не може да се съпротивлява на този човек. Не може да му се сърди, каквото и да се случи.

— Нима няма друго обяснение? — попита тя, като се стараеше да не се поддава на топлината, която се лееше от очите му.

— Има. Но едва ли ще ви хареса. Вие изпитвате добри чувства към мен и просто не сте в състояние да ми се сърдите. Край, Анастасия, времето ни свърши. Още веднъж ви питам: ще пътувате ли с мен до центъра?

— С метрото ще стигна по-бързо. Благодаря ви.

Настя постоя известно време на тротоара, загледана след отдалечаващата се кола на Заточни. Нямаше закъде да бърза, генералът беше на работа от девет, а тя — от десет.