Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Така, ясно — припаднала е в самото метро и „Бърза помощ“ я е докарала в тази болница. Трябва бързо да се измъква оттук. Настя отметна одеялото и видя, че са я сложили на леглото облечена, свалили са само якето и ботушите й. Внимателно се надигна от твърдата кушетка, направи няколко крачки и се убеди, че се държи на крака напълно устойчиво, а и вече не й се вие свят. Кризи с кръвоносните съдове й се случваха често и тя добре знаеше, че най-важното е да не се уплаши и да изтърпи. Да изтърпи рязкото влошаване на състоянието си, да не изпада в паника, да не си въобразява, че умира. Това продължава само десет-петнайсет минути, после настъпва също толкова рязко подобряване. Явно днешната криза е била особено силна, такова нещо вече й се е случвало. Но сега се е оправила напълно.
Настя надникна от стаята и видя в края на дългия коридор сестрински пост. Когато приближи до медицинската сестра, която седеше зад бюрото, тя изписа на лицето си увереност и решимост:
— Сестро, мога ли да си вървя?
Сестричката я изгледа смаяно:
— Да си вървите ли? Та вас току-що ви докараха.
— Чувствам се прекрасно и искам да си вървя. Къде са дрехите ми?
Сестричката недоумяващо сви рамене:
— Ще повикам лекаря. Не мога да ви пусна сама.
— Добре, повикайте го — милостиво се съгласи Настя.
Лекарят дойде след малко.
— Е? — попита той и скептично огледа Настя. — Станахте вече, така ли?
— Не само станах, но и се каня да си тръгвам.
— Остроумна особа сте — промърмори лекарят, млад мъж, който можеше да изглежда привлекателен, ако не беше грозната бенка на бузата му. — Поне представяте ли си колко е часът?
Настя машинално погледна ръката си и откри, че часовника й го няма.
— Свалихме часовника ви, когато ви биехме инжекцията, на нощното шкафче до леглото е. Съобщавам ви, че вече минава един. Не смятам да ви задържам, ако се чувствате добре, болницата е препълнена, всяко легло е ценно, но почакайте поне до сутринта.
— Не мога да чакам.
— Хайде де! Между другото често ли получавате такива кризи?
— Зависи от ситуацията и от времето. Горе-долу веднъж на два месеца, понякога по-рядко, понякога по-често, особено когато е горещо.
— Трябва да си давате сметка, че имате сериозно заболяване. Сега ви се струва, че се чувствате добре, но разберете — това е от действието на лекарството. След три-четири часа то ще престане да действа и вие няма да можете да вдигнете глава от възглавницата.
— Докторе, повярвайте ми, аз наистина не мога да остана тук, непременно трябва да се прибера, а на сутринта да отида на работа.
— Вие сте направо луда! — Лекарят направи недоволна физиономия. — Каква работа? Имате ли ум в главата? Трябва да сте на легло минимум една седмица.
— Моля ви се… — Тя жално погледна лекаря и нежно хвана ръката му. — Много ви се моля. Пуснете ме.
— Ама разбира се! — избухна лекарят. — Прав ви път, щом не ви е жал за себе си. Хайде с мен, ще подпишете отказ от хоспитализация и можете да си вървите. Само че как ще стигнете до вкъщи?
— А къде се намирам в момента? — Тя най-сетне се сети да попита за това.
Наистина спомняше си, че започна да й се вие свят, когато влакът се намираше някъде между „Семьоновская“ и „Измайловский парк“. В коя болница са я закарали? Ако е някъде по посока на „Шчолковское“, спокойно може да се прибере пеша, но ако е в другия край на Москва? Добре де, ще наруши принципите си и ще хване частно такси, от онези, незаконните.
След като разпита лекаря къде се намира болницата и подписа документа за доброволен отказ от лечение, тя взе якето и ботушите си, облече се и излезе. Добре че болницата беше дежурна и лелката, която се занимаваше с дрехите на болните, макар и да мърмореше, все пак не беше заспала. В дежурната болница докарваха болни през цялото денонощие, а в другите тези лелки нощем си спят вкъщи и ако някой от болните пожелае да излезе, ще си има големи проблеми.