Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Мелник… Той вземаше за запознаване секретните дела, водени от оперативните работници, и дълго ги държеше при себе си. Защо? Да не би да ги е учил наизуст? А после вдигаше скандали пак на Коротков за разкриването на специалните агенти. Данните за Мамонтов са изтекли не чрез Господаря, това се е случило по-рано, преди той да вземе делата. Някой друг е предал Никита. Но Паригин го е предал той. Защо обаче? В делата не е имало никакви материали за евентуално негово вербуване, Миша Доценко се кълне, че не е работил в тази насока. Миша дори не е подозирал Паригин. От всички мъже, докарани и разпитвани тогава в участъка, Евгений Илич Паригин му се е видял като един от най-приличните и спокойни хора и всички подозрения по отношение на него са отпаднали практически веднага, след първата най-повърхностна проверка на неговото местожителство и месторабота. Защо тогава Мелник го е посочил като кандидат за обучение? Или греша?
Може би все пак не е Мелник? Може той да няма нищо общо, а да е напил Баглюк от най-добри подбуди, видял е, че човекът е крайно разстроен, едва не плаче, предложил му е да пийне. Какво лошо има в това? А алкохоликът Баглюк може да е отмъкнал бутилката, без да го забележи стопанинът на кабинета. Напил се е, не е успял да овладее колата по хлъзгавия път, катастрофирал е… Не, момчетата от автоинспекцията твърдят, че някой е поработил върху колата на журналиста. Това не може да бъде случайност.
Значи Мелник…
Но защо такива странни кандидатури? Несъмнено готови да се провалят. Онзи, който е предал Мамонтов, трябва да е знаел, че момчето е слабохарактерно и най-вероятно ще хукне да търси помощ. А Паригин изглеждаше кротък и порядъчен във всяко отношение. Впрочем дори и в най-сериозната работа човек не може да бъде застрахован срещу интриги, подхлъзвания на динена кора, подлагания на крак и игри на амбиция. Та нали Мелник е знаел, че Аня Лазарева няма отношение към седемте убийства, но настойчиво принуждаваше Настя да разработва именно нея и отхвърляше всички други версии. А как побесня, когато Настя само леко намекна, че Лазарева не е убийца и изобщо убийствата не са извършени от маниак. Направо излезе от кожата си. И я заплаши със служебни неприятности, ако не продължи да работи върху Лазарева. Ако не продължи да работи по несъмнено невярната версия. Защото почеркът бил един и същ. Да дадеш лъжлива насока и всячески да пречиш на работата…
Ами ако тя греши и Мелник няма никакво отношение към това? Ако наистина е бил искрено уверен във виновността на Лазарева — та нали и самата Настя по едно време вярваше в това, нали тя изгради портрета на предполагаемия убиец-маниак, тя даде насоките къде трябва да го търсят, лично провери онази история с ноктите… Тя, Настя Каменская, много се стара и беше много убедителна — защо сега трябва да се чуди, че Мелник се е доверил на тази версия?
Внезапно си спомни как през декември миналата година, само преди два месеца, научи от Заточни, че Житената питка — Гордеев се кани да напуска. Тогава тя отиде при Гордеев и го попита вярно ли е това. А Гордеев отначало й говореше някакви утешителни думи, после рязко заяви, че иска да се пенсионира като генерал и не вижда в това нищо срамно, а накрая призна, че мястото му е дотрябвало на някого и без това ще го разкарат, независимо иска ли той това или не, така че ще по-добре да отиде в министерството на по-висока длъжност, иначе ще го пенсионират с ритник по задника.
Мястото му дотрябвало на някого! На Мелник ли? На учебния център? На Програмата?
Когато се събуди, Настя дълго не можа да схване къде се намира. Защото лежеше в непозната стая на непознато легло. Наоколо беше абсолютно тъмно, само светлината от уличните лампи мъждукаше едва-едва. Наблизо чуваше нечие дишане, тихо и равномерно. После разбра, че това е болница, че тя се намира не в стая, а в приемната, а до нея спи някой от персонала. Как се бе озовала тук? Последното, което си спомняше, беше вагонът на метрото, с което се прибираше снощи от работа. Стана й лошо, силно й се зави свят, но обикновено в такива случаи тя слизаше на най-близката спирка и се съвземаше сама на някоя пейка в прохладния вестибюл, стиснала в юмрук ампула с амоняк. Този път не успя нито да слезе, нито да извади ампулата, във вагона беше такава блъсканица, че тя не можеше и не можеше да отвори чантата си, все по-силно й се виеше свят, а ръцете не я слушаха…