Мъжки игри

— Да, големи вълнения… Е, и допихте ли си тогава тази бутилка?

Настя беше сигурна, че произнася думите, но кой знае защо — не ги чуваше. Чувстваше, че устните й мърдат, но не чуваше звука от тях. Достраша я, но в същата секунда слухът й се върна.

— Какво приказваш, разбира се, че не. Нали ти казвам — пийнахме по съвсем мъничко за запознанството, само веднъж наляхме по няколко капки в чашките. Между другото твоят началник не ми се видя пиещ човек. А и аз не съм пияч, нали знаеш? Е, край, дете, мисля, че трябва да си тръгвам, късно е вече.

Настя мълчаливо наблюдаваше как баща й стана, излезе в антрето, обу си обущата и облече якето. Трябва да стане и да го изпрати, трябва да изрече някакви думи и да го целуне за довиждане. Но защо е останала съвсем без сили? Защо се е вцепенила и не може да помръдне?

„Наистина ли всичко свърши? Или той лъже? Истината ли й каза или не? Стани и излез в антрето, сбогувай се с баща си, дръж се нормално, иначе той ще се разтревожи. Човекът няма никаква вина. Не е пил с Баглюк онази вечер. Не го е напивал и не му е давал недопитата бутилка. Всичко свърши, Настася. Всичко свърши. Иди и го целуни, дръж се като любяща дъщеря, овладей се, инак ей сега ще се разревеш и татко ти няма да си тръгне, докато не му обясниш какво става. Какво, много ли ти се иска да му разкажеш как си го смятала за съучастник в престъпленията? Искаш да научи, че си го подозирала? Хайде де, Настя, ставай и тръгвай!“

Тя се съсредоточи, събра сили и изнесе тялото си в антрето, където Леонид Петрович вече закопчаваше якето си.

— Всичко хубаво, татенце — усмихна се тя, — благодаря ти, че ми донесе храната. Предай на мама, че няма за какво да се тревожи, с мен всичко е наред.

— Виждам го — сериозно отговори баща й. — Толкова е наред, че не приличаш на себе си. Впрочем абсолютно права си, че вече си достатъчно голямо момиче, за да не даваш отчет на родителите си за своето настроение.

Настя затвори вратата след него и безсилно се отпусна на пода в антрето. Но след минута скочи и се втурна в хола. Там, в дъното на горното чекмедже на бюрото, се намираше увитата в хартия бутилка, извадена от катастрофиралата кола на журналиста Баглюк. Настя трескаво разви хартията, грабна бутилката, запали настолната лампа и насочи светлината към етикета. Ами да, под ярката светлина в центъра на етикета, върху изображението на някакъв алкохолно-конячен деец, ясно се виждаха следи от графит, изтрит с гумичка. Наистина е било портрет, под косите лъчи дори можеше да се различи какъв е бил.

Какво излиза тогава? Мелник… Баглюк никъде не е ходил след разговора с него, при никого не се е завтекъл да се оплаква и съветва. Мелник го е поил в своя кабинет и му е дал да си носи недопитата бутилка. Защо? Защото. И на другия ден три сол на главата на Коротков, задето не намерил време да поговори подробно с журналиста и да изиска от него отличителните белези на човека, който е предал на Баглюк материалите за Мамонтов. Лицемер е този Господар, охо, какъв лицемер! Просто се възползва от недоглеждането на Юрка и раздуха цялата тази работа. А всъщност сигурно е бил страшно доволен, че отличителните белези на този тайнствен непознат не са били разгласени. Истинските отличителни белези. И вместо тях им е дал фалшиви белези, уж изяснени по време на разговора му с журналиста. Застраховал се е, та никога да не разпознаем и намерим този човек.