Зимата на света [bg]

Една жена с шал на главата хвана стареца за ръката.

— Не му обръщайте внимание — не знае какви ги говори — притеснено изрече тя. Дръпна го на крака и го подкара по тротоара. — Дръж си устата затворена, стари глупако — промърмори тя. Май че тези хора имаха представа какво се случва близо до тях. За щастие, те само се чумереха и гледаха да не се замесват. Може би нямаше да бързат да съобщават на полицията или на партийната организация. Карла и Фрида продължиха по улицата и намериха младежкото общежитие. В Германия имаше хиляди такива места, предназначени точно за хора, на каквито те се преструваха — атлетични младежи, излезли да прекарат почивката си на открито. Регистрираха се. Удобствата бяха примитивни, леглата — триетажни, но беше евтино. Излязоха от градчето късно следобеда. След една миля стигнаха до ляв завой. Нямаше знак, но пътят водеше нагоре по хълма, и те продължиха. Напрегнатостта на Карла нарасна. Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно щеше да бъде да изглеждат невинни при разпит. След още една миля видяха голяма къща насред парк. Не изглеждаше ограден със стена или ограда, а пътят водеше направо към вратата. И отново нямаше никакви знаци. Карла явно бе очаквала сив каменен замък на върха на хълма, със зарешетени прозорци и обковани с желязо дъбови порти. Вместо това обаче стоеше баварско провинциално имение — с полегати покриви, дървени балкони и малка кула. Можеше ли ужасни неща като детеубийство да се извършват тук? А и изглеждаше малка постройка като за болница. Тогава забеляза модерната пристройка с висок комин до едната страна. Слязоха от колелата и ги облегнаха на сградата. Сърцето на Карла направо щеше да изскочи, докато изкачваха стъпалата към входа. Защо нямаше охрана? Понеже никой не би бил толкова безразсъден, та да проучва мястото? Нямаше звънец или мандало, но щом Карла бутна вратата, тя се отвори. Тя влезе и Фрида я последва. Озоваха се в хладна приемна с каменен под и голи бели стени. От приемната се влизаше в няколко стаи, но всички врати бяха затворени. Надолу по широко стълбище слизаше очилата жена на средна възраст. Носеше елегантна сива рокля.

— Кажете? — попита тя.

— Добър ден — започна любезно Фрида.

— Какво правите? Не можете да влизате тук.

Фрида и Карла си бяха подготвили история.

— Просто исках да посетя мястото, където брат ми почина — обясни Фрида. — Той беше на петнадесет… — Това не е публична институция! — разгневено произнесе жената. — Напротив — Фрида бе израснала в богато семейство и не се плашеше от дребни функционери. От една странична врата изникна сестра на около деветнадесет години и ги загледа. Жената в сиво се обърна към нея: — Сестра Кьониг, незабавно доведете господин Рьомер.

Сестрата забърза нанякъде.

Жената продължи:

— Трябвало е да пишете предварително.

— Получихте ли писмото ми? — попита Фрида. — Аз писах до главния лекар.