Зимата на света [bg]

— Тръгваме си — студено произнесе Фрида. — Нямаме намерение да дадем на господин Рьомер повод да ни досажда.

Мъжът промени маршрута си и им отвори вратата.

Излязоха, качиха се на колелата си и слязоха надолу по алеята. Фрида попита:

— Мислиш ли, че повярва на разказа ни?

— Напълно — отвърна Карла. — Дори не ни попита за имената ни. Ако бе заподозряна каква е истината, щеше направо да извика полицията. — Но ние не научихме много. Видяхме комина. Но не открихме нищо, което бихме могли да наречем доказателство. Карла се почувства леко обезсърчена. Намирането на доказателства не беше толкова лесно, колкото звучеше. Върнаха се в общежитието, измиха се, преоблякоха се и излязоха да потърсят нещо за ядене. Единственото кафене бе собственост на свадливата жена от по-рано. Ядоха картофени тиганици с кренвирши. След това отидоха в кръчмата. Поръчаха си бира и заговаряха дружелюбно останалите клиенти, но никой не искаше да говори с тях. Това само по себе си беше подозрително. Навсякъде хората внимаваха с непознати, понеже всеки би могъл да бъде нацистки агент, но дори и при това положение Карла се запита в колко градчета две млади момичета могат да прекарат един час в заведение и никой дори да не опита да пофлиртува с тях. Върнаха се в общежитието за ранно лягане. Карла не можеше да измисли нищо друго. Утре щяха да се върнат у дома с празни ръце. Изглеждаше невероятно, че знае за ужасните убийства и при все това не е в състояние да ги спре. Чувстваше се тъй безсилна, че й идеше да завика. През ума й мина, че госпожа Шмит — ако това бе истинското й име — може да се усъмни в посетителите си. Тя бе приела Карла и Фрида за такива, за каквито се представяха, но по-късно можеше да ги заподозре и да се обади в полицията, просто за да е в безопасност. Станеше ли това, нямаше да е трудно да намерят двете приятелки. В общежитието имаше само пет души, а те двете бяха единствените момичета. Тя със страх очакваше фаталното почукване на вратата. Ако ги разпитваха, щяха да кажат част от истината — че братът на Фрида и кръщелникът на Карла са умрели в Акелберг, че те са искали да посетят гробовете им или поне мястото, където са умрели, и да постоят няколко минути в тяхна памет. Местната полиция можеше и да приеме историята им. Но при една проверка в Берлин бързо щяха да разберат за връзката с Валтер фон Улрих и Вернер Франк — двама души, разследвани от Гестапо за задаване на изменнически въпроси относно Акелберг. В този случай Карла и Фрида щяха да пострадат. Докато се приготвяха да лягат в неудобните на вид кревати, някой почука на вратата. Сърцето на Карла спря. Тя си помисли какво бяха сторили на баща й в Гестапо. Знаеше, че не може да издържи на изтезания. За две минути щеше да каже имената на всички познати й суинг хлапета. Фрида — с не толкова развинтено въображение — каза:

— Не гледай така уплашено!

И отвори вратата.

Не беше Гестапо, а дребно хубаво русокосо момиче. Миг по-късно Карла я разпозна — сестра Кьониг без униформа. — Трябва да говоря с вас — каза момичето. Беше притеснена, задъхана и просълзена. Фрида я покани. Тя седна на един от креватите и избърса очи с ръкава на дрехата си. После започна: