Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Аз ли? — възкликна с пресеклив глас.
Тогава татко му изрецитира пасажа от Мрин: „И нека онзи, който замества Пазителя, да се срещне с Детето на Мрака в земите на Бога Бик.“ На това място баща ми пусна една от онези вбесяващи самодоволни усмивчици, с които толкова се гордее.
— В момента ти заместваш риванския крал, Бранд — уточни после, — ето защо смятам, че си предопределения от пророчеството.
— Дори не знаех, че съм сред кандидатите. Какво трябва да направя?
— Не сме много сигурни, но ти и сам ще го разбереш, когато му дойде времето. Като се срещнеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта сама ще те намери. Винаги става така в подобни случаи.
Когато пристигнаха Елдриг и Родар, заедно се заехме с изграждането на общата ни стратегия. След няколко дни към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Татко обича да използва думата „стратегия“ сякаш тя наистина означава нещо, но алорните и без това знаят какви са техните традиционни роли. Череките ще се бият по вода, драсниянците са пехотата, а алгарите — конницата. Всички бяха наясно какво се иска от тях, ето защо смръщените и напрегнати лица над военните карти и досадните разговори бяха доста пресилени. Те даваха възможност на мъжете да се поперчат един пред друг и да си повдигнат взаимно духа.
Когато тези пораснали деца, в чиито ръце беше управлението и съдбините на северната част от континента, се наиграха на воля, срещата приключи и аз се върнах в Крепостта. Въпреки смутовете и вълненията, обхванали света, живях спокойно там. Независимо дали имаше безредици или не, моята задача още си оставаше в сила. Когато стана на двадесет и една, Гарел се ожени за едно алгарско момиче на име Аравина. Това стана през 4860 г., а през 4861 аз акуширах при раждането на малкия им син Гелан.
Постъпих така, както правех при раждането на всеки от наследниците — подържах го известно време на ръце. Аравина беше негова майка, но първото нещо, което той видя от света, бе моето лице. Мисля, че в това имаше пръст странната ни съдба. Малките вълчета не са като патетата, които вярват, че първото движещо се нещо пред очите им е тяхната майка. Въпреки това имат някои общи черти. Може и да не е било от голямо значение, но аз винаги държах на този първи контакт, просто за да съм сигурна за по-нататък.
Тридесета глава
Не много след раждането на Гелан татко и чичо Белдин пристигнаха в Крепостта. Чичо ми тъкмо приключваше едно от редките си посещения, по време на които ни съобщаваше какво се е случило отвъд Източно море. Те се срещнаха за кратко с Чо-Рам, Гарел, Аравина и детето. После тримата се усамотихме в една от кръглите наблюдателни кули над бойните стени в този огромен алгарски капан за мурги. Чичо се зазяпа с отсъстващо изражение през един от тесните, подобни на цепнатини прозорци, а вятърът рошеше косата му.
— Хубава гледка — отбеляза той, взирайки се в безкрайния океан от трева, прострян до хоризонта.
— Не сме дошли да се наслаждаваме на гледката, Белдин — сряза го татко. — Защо не кажеш на Поул какво става в Малория?
Чичо се стовари тежко върху един от столовете около грубо скованата маса.
— Нека се върнем малко назад — започна. — Опърленото лице доста се е променил, но още не може да се оправя с миряните. Преди разцепването на света той вземаше еднолично всички решения от името на ангараките. Всеки истински ангарак не би се осмелил да си почеше дори гърба, без да поиска разрешение от Торак. Но след като светът се разполови, а Сферата го лиши от половината му лице, Торак прибра всички правоверни ангараки в Ктол Мишрак и остави генералите в Мал Зет, а гролимите — в Мал Яска да управляват заедно ангаракското общество. С течение на вековете генералите ставаха все по-светски настроени люде. После мелсените и тяхната бюрокрация се присъединиха към ангаракската империя и огладиха ръбовете на варварския характер. Мал Зет стана цивилизован град. Е, вярно, не е Тол Хонет, но пък не е и Корим.
— Толкова ли е зле в Корим? — попитах.
— Още по-лошо, Поул — отвърна той. — Там е забранена всяка свободна и независима мисъл. Единствено Торак има право да мисли, а гролимите изкормят всеки, който предположи, че слънцето и утре може да изгрее. През всички тези векове, докато Едноокия стоеше в Ашаба, изпаднал в религиозен екстаз, край него неотклонно бдеше Зедар. — Чичо направи пауза. — Хрумна ми нещо интересно — рече после. — Когато духът на пророчеството обсеби някого, той сякаш му взема ума. През всичките тези години Торак навярно е бил същият като оня идиот на брега на Мрин.