Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Ами ако аз не взема правилното решение?
— Тогава ще загубим — свих рамене.
— Поул! — В гласа му прозвуча болка.
Поставих ръка върху неговата. Наистина харесвах този мъж.
— Не се безпокой, Бранд, няма да ти бъде позволено да вземеш погрешно решение.
— Значи тогава ще победим?
— И това не е сигурно. Торак също има право да взима решения. Неговият избор може да се окаже по-добър от твоя. Двете Воли са напълно равностойни. Понякога надделява едната, друг път — другата.
— Значи аз не съм нищо друго, освен гласът на Волята. Тя взима решението, а аз просто го огласявам.
— Не, скъпи мой. Ти вземаш решенията.
— Ще ми се да бях умрял — мрачно рече той.
— Това решение не ти е позволено, Бранд. Точно сега ти е напълно невъзможно да се самоубиеш. Независимо дали ти харесва или не, ти ще се срещнеш с Торак в Арендия. При това самостоятелно ще вземаш решения.
— Ами ако откажа?
— Това също е решение, Бранд. Но май вече е късно да се измъкнеш. И престани да се косиш, че Торак е бог, а ти си простосмъртен. Това по никакъв начин няма да повлияе на хода на събитията. Когато се срещнете, вие двамата ще сте равни. Това ти стига. Ние с баща ми ще обясним тези тънкости на останалите, така че те няма да ти се противопоставят. Ти ще си главнокомандващият — отново замълчах. — Ще разтълкуваме внимателно и тактично това на кралете — продължих, — затова не е нужно да предизвикваш ненужно Елдриг. Ако направо изтърсиш, че си проявлението на Волята на Вселената, той тутакси ще поиска да те затворят като човек, който си е загубил разсъдъка.
— Аз също вече се съмнявам в здравия си разум, Поул — призна той. — Този разговор наистина ли се състоя, или съществува само в моето въображение?
Откопчах голямата сребърна брошка от деколтето на роклята си и го убодох по ръката с иглата й. Той изумено извика и си дръпна ръката.
— Защо го направи? — попита стреснато.
— Остави раничката да кърви, Бранд — отговорих. После попих капката кръв от ръката му с носната си кърпичка и му я подадох. — Скрий този знак някъде, скъпи — наредих му аз. — Оттук насетне никога не се съмнявай в здравия си разум. Ако отново те обхване колебание, извади кърпичката и погледни кървавата капка върху нея. Така ще знаеш, че този разговор наистина се е състоял и ти си Детето на светлината. Или поне ще бъдеш, когато му дойде времето. Аз съм лечителка, Бранд, затова можеш да ми се довериш, когато ти казвам, че разумът ти е непокътнат. Сега върви да си измиеш ръката и аз ще я превържа.
След като мимбратите разрушиха Во Астур, оцелелите астуриански аристократи хванаха гората и от тогава в продължение на столетия водеха неспирна партизанска война. Според тях да улучиш мирен мимбратски пътник със стрела в гърба беше голяма победа и повод за едноседмично пиршество край лагерните огньове. Мимбратите, естествено, не гледаха с добро око на подобно поведение. Ето защо техните рицари периодически нахлуваха в горите и всеки път смазваха по няколко шайки астуриански ентусиасти. Астурианите бяха станали много умели в маскирането на свърталищата си, затова на нас с баща ми ни трябваха десетина дни, докато открием мистериозния херцог на Астурия Елдалан. Постоянно процеждащия се през клоните на дърветата дъжд добави нови дълбочини и нюанси в смисъла на думата „препятствия“. В такъв порой хищниците обикновено се крият на някое сухо и закътано място, освен ако не трябва да задоволят глада си. Но сега един вълк и една сова бяха принудени неспирно да си проправят път през подгизналия от влагата лес.
За щастие по едно време дъждът спря и постоянната мъгла, която иначе тегне над гората, се разсея. Полетях над върховете на дърветата и случайно зърнах над леса да се издига дим от дузина лагерни огньове, които се намираха на изток, недалеч от нас. Като се поразтърсихме по-внимателно, най-сетне открихме лагера.
Облеклата на младите астуриански „патриоти“ отговаряха на техния отчаян романтизъм — туники и панталони в зелено и кафяво и модни шапки, окичени с дълги пера. Бяха се нагиздили като същински горски разбойници и играеха с огромно наслаждение новата си роля. Сигурно и литературата си беше казала думата за този маскарад. Но истинската напаст идваше от баладите на разни треторазрядни поетчета. В тях се възпяваха подвизите на един или друг разбойник, излязъл в гората, за да граби мимбратите, който после раздавал щедро плячката си на бедните арендски селяни. Тези стихоплетци бяха повредили цели поколения безмозъчни астуриански аристократи. Сега те въодушевено се перчеха в зелените си дрехи и с часове се упражняваха в стрелба с лък или пък правеха на решето цели батальони от сламени плашила, нагиздени с ръждиви мимбратски ризници.