Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Не знаейки, че стоящият срещу него Джебраил, с отсъстващ поглед и повърхностен в поздрава си, е под внимателен лекарски надзор; или че е задължен ежедневно да приема определени лекарства, които замъгляваха сетивата му, заради твърде голямата вероятност от повторение на вече-не-безименната болест, което ще рече параноидна шизофрения; или че дълго е бил държан настрана, по изрично настояване на Али, от кинаджиите, на които тя изобщо беше престанала да вярва от последното му вилнеене; или че тяхното присъствие на Батута-Мамуляновия прием беше нещо, срещу което тя от все сърце беше против, примирявайки се едва след една ужасна сцена, в която Джебраил кряскаше, че повече няма да бъде държан като затворник и че е решен да направи още един опит да влезе отново в своя „истински живот“; или че усилието да се грижи за един разстроен любовник, който беше способен да вижда малки подобни на прилепи дяволчета да висят с главите надолу в хладилника, беше изхабило Али подобно на изтъняла износена риза, налагайки и ролята на милосърдна сестра, жертвен агнец и патерица — в обобщение изисквайки от нея да действа срещу собствената си сложна и объркана природа; не знаейки нищо от това, не успявайки да разбере, че този Джебраил, когото гледаше и вярваше, че вижда, Джебраил, олицетворение на сполуката, която на гонения от фурии Чамча толкова забележимо липсваше, беше също толкова създание на неговото въображение, също толкова измислица, както изобретената възмутителна Али, тази класически зашеметяваща блондинка или femme fatale, която беше извикал в завистливото си, измъчено Орестово въображение — въпреки това Саладин в невежеството си проникна по чиста случайност в пукнатината на Джебраиловата (трябва да се признае малко донкихотовска) броня и разбра как неговото омразно Друго аз може по най-бързия начин да бъде погубено.
Баналният въпрос на Джебраил постави началото. Ограничен от успокоителните в светски разговори, той попита неясно:
— И кажи, как е жена ти?
При което Чамча с развързан от алкохола език изтърси:
— Как? Свалена. Бременна. Велика с шибаното дете.
Пълният с приспивателни Джебраил пропусна яростта в тази реч, отнесено засия и прегърна Саладин през рамото.
— Шабаш, мубарак283 — отправи той поздравления. — Спуно! Дяволски бърза работа.
— Поздрави любовника й — беснееше със заплитащ се език Саладин. — Моят стар приятел Джъмпи Джоши. Сега, признавам това, има мъж. Изглежда жените побесняват. Бог знае защо. Те искат шибаните му бебета и дори не чакат разрешението му.
— Например коя? — изкрещя Джебраил, въртейки глава и карайки Чамча да отскочи изненадано. — Коя, коя, коя? — викаше той, предизвиквайки пиянско кикотене. Саладин Чамча също се засмя: но без удоволствие:
— Ще ти кажа коя например. Например жена ми, ето коя. Това не е дама, мистър Фаришта, Джебраил. Памела, моята жена, която не е дама.
В същия този миг, както го беше пожелало щастието — докато Саладин заради изпитите чашки беше в твърде голямо неведение за въздействието, което имаха думите му върху Джебраил — за когото два образа експлозивно се бяха обединили: първия — внезапният му спомен за Реха Мерчант върху летящ килим, предупреждавайки го за тайното желание на Али да има дете, без да съобщи на бащата, кой иска разрешение от семето, за да засее, и вторият — представата за тялото на инструктора по бойни изкуства, сраснало се във високоритаща похот със същата тази мис Алилуя Коун — фигурата на Джъмпи Джоши беше видяна да прекосява Саутуък Бридж в леко развълнувано състояние — всъщност преследвайки Памела, от която беше разделен от същия напор на пеещите дикенсианци, които бяха тласнали Саладин към столичните гърди на младата жена в антикварния магазин.
— Говорим за вълка — посочи Саладин. — Там върви копелето. — Той се обърна към Джебраил, но последният си беше отишъл.
Али Коун се появи наново, ядосана, обезумяла.
Къде е той? Исусе! Не мога ли да го оставя и за една шибана секунда? Не можа ли да го държиш под подпухналите си очи?
— Защо, какво става?
Но Али се беше гмурнала в тълпата, така че, когато Чамча видя Джебраил да пресича Саутуък Бридж, тя беше толкова далече, че не би могла да го чуе. — Тук беше и Памела, питайки:
283
Браво, поздравления.